След като взех душ, се заех да огледам апартамента. Той поразяваше с размерите си и с мрачния си разкош. Освен спалнята и стаята с картотеката тук имаше стая-киносалон с колекция от маски на стената (сред тях имаше венециански, африкански, китайски и още някакви, които не можах да класифицирам) и още — нещо като гостна с камина и кресла, където на най-почетното място стоеше антикварен радиоприемник в корпус от червено дърво.
Имаше още една стая, чието предназначение така и не можах да разбера — даже не стая, а по-скоро голям килер, чийто под беше покрит с дебели меки възглавници. Неговите стени бяха драпирани с черно кадифе, с изображенията на звездите, планетите и слънцето (всички небесни тела имаха човешки лица — непроницаеми и мрачни). В центъра на килера висеше конструкция, напомняща огромно сребърно стреме. Представляваше лост, прикрепен към огъната метална щанга, която висеше на спускаща се от тавана верига. От стената стърчеше метален вентил, чрез завъртането на който щангата можеше да се спуска и вдига над възглавниците. За какво беше нужно това устройство, не можех да си представя. Освен за да се настани в килера огромен папагал, обичащ самотата… Освен това по стените на килера имаше някакви бели кутийки, наподобяващи датчиците на сигнализация.
Стаята с картотеката, където се застреля Брама, поне ми беше позната. Вече бях прекарал в нея немалко време, затова се почувствах в правото си да я изуча по-детайлно.
Това явно беше работният кабинет на предишния стопанин — макар че в какво би могла да се състои неговата работа, бе трудно да се каже. Като отворих напосоки няколко чекмеджета на картотеката, открих пластмасови лайстни със закрепени към тях цели батареи от епруветки, затворени с черни гумени запушалки. Във всяка имаше по два-три кубика прозрачна течност.
Досещах се какво е това. Митра ми даде да пробвам препарата „Уиндоус Хр-р“ от подобна епруветка. Явно беше някаква вампирична библиотека. Епруветките бяха белязани с цифри и букви. На всяко чекмедже имаше индекс — комбинация от няколко букви и цифри. Явно към библиотеката би трябвало да съществува и каталог.
На стената висяха две картини с голо тяло. На първата в кресло седеше голо момиченце на дванайсетина години. Малко я загрозяваше това, че беше с главата на немладия плешив Набоков — съединителният шев в областта на шията бе прикрит от папийонка на строги буржоазни точки. Картината се казваше „Долита“.
Втората картина изобразяваше примерно същото момиченце, само че кожата й беше много бяла, а цицки изобщо си нямаше. На тази картина лицето на Набоков беше съвсем старо и повехнало, а маскировъчната папийонка върху съединителния шев бе несъразмерно голяма и пъстра, цялата в някакви комети, петли и географски символи. Тази картина се наричаше „Ада“.
Някои физически особености на детските тела се различаваха — но да гледаш момиченцата, беше неприятно и даже страшно, защото очите на двамата Набоковци внимателно и гнусливо изучаваха гледащия — този ефект неизвестният художник бе успял да предаде майсторски.
На мен изведнъж ми се стори, че във врата ми едва осезаемо лъхна ветрец.
— Владимир Владимирович Набоков като воля и представа — произнесе зад гърба ми звучен бас.
Изплашено се обърнах. На метър от мен стоеше невисок пълен мъж в черно сако върху тъмно поло. Очите му бяха скрити зад огледални черни очила. На пръв поглед беше на петдесет-шейсет години, имаше гъсти вежди, клюнест нос и високо олисяло чело.
— Разбираш ли какво е искал да каже художникът? — попита той.
Аз поклатих отрицателно глава.
— Романите на Набоков „Долита“ и „Ада“ са варианти на тройно легло „Владимир е с нас“. Такъв е смисълът.
Погледнах първо Долита, после Ада — и забелязах, че нейната млечнобяла кожа е порядъчно нацвъкана от мухите.
— Долита — попитах аз, — това от „LOL“ ли е?
— Не разбрах — каза непознатият.
— „Laughed out loud“ — поясних. — Термин от нета. На руски ще бъде „мра от хилеж“ или „падам от смях“. Излиза, че Долита е момиче, на което много му е весело.
— Да — въздъхна непознатият. — Други времена, друга култура. Понякога се чувстваш просто като някакъв музеен експонат… Ти чел ли си Набоков?
— Чел съм го — излъгах.
— Е, и как ти се струва?
— Вятър го вее на бяла кобила — казах уверено.
С такава рецензия не беше възможно да се издъниш никога, това отдавна го бях разбрал.