— А какво да казвам вместо думата с буквата „к“?
— Червената течност — каза Енлил Маратович.
— Червената течност? — повторих.
Няколко пъти вече бях чувал този израз.
— Американизъм — поясни Енлил Маратович. — Англосаксонските вампири казват „red liquid“, а ние копираме. Въобще това е дълга история. През деветнайсети век са казвали „флуид“. После станало неприлично. Когато на мода дошло електричеството, започнали да казват „електролит“ или просто „електро“. След това и тази дума започнала да изглежда груба и започнали да казват „препарат“. После, през деветдесетте, започнаха да казват „разтвор“. А сега, значи, „червената течност“… Пълно безумие, разбира се. Ама не можеш да гребеш срещу течението.
Той си погледна часовника.
— Още въпроси?
— Кажете — попитах аз, — а що за килер е този със закачалката?
— Не е килер — отвърна Енлил Маратович. — Това е хамлет.
— Хамлет? — попитах аз. — От Шекспир?
— Не — каза Енлил Маратович. — От английското „hamlet“, малка махаличка без църква. Така да се каже, безблагодатно убежище. Хамлетът е всичко за нас. Той е свързан с един донякъде срамен и много, много завладяващ аспект от нашия живот. Но за това ще разбереш по-късно.
Той стана от креслото.
— А сега наистина трябва да вървя.
Аз го изпратих до прага.
На вратата той се обърна, поклони се церемониално, погледна ме в очите и каза:
— Радваме се, че отново си с нас.
— Довиждане — промърморих аз.
Вратата се затвори след него.
Разбрах, че последната фраза не беше адресирана към мен. Беше адресирана към езика.
Балдур
Мехлемът, който ми остави Енлил Маратович, подейства неправдоподобно бързо — на следващата сутрин синините под очите ми изчезнаха, сякаш съм отмил от лицето си грим. Сега, ако не броим двата липсващи зъба, изглеждах точно както преди, от което настроението ми силно се подобри. Зъбите също растяха — през цялото време ми се искаше да ги почеша. Освен това пресилването изчезна — гласът ми си звучеше както преди. След като приех предписаното ми количество калций, реших да позвъня на майка ми.
Попита ме къде се губя. Това беше любимата й шега и означаваше, че си пийва коняче и се намира в благодушно настроение — след този въпрос винаги идваше друг: „Ти разбираш ли, че рано или късно наистина ще се погубиш?“.
След като й дадох възможност да го зададе, я излъгах за среща със съученици и вила без телефон, а после казах, че вече ще живея на квартира под наем и скоро ще намина през къщи за багажа си. Майка ми сухо предупреди, че наркоманите не живеят повече от трийсет години и затвори. Семейният въпрос беше уреден.
След това позвъни Митра.
— Спиш ли? — попита той.
— Не — отговорих. — Вече съм станал.
— Енлил Маратович те хареса — съобщи Митра. — Така че първия изпит може да го броиш за взет.
— Той каза, че днес ще дойдат някакви учители.
— Правилно. Учи и не мисли за нищо. Да станеш вампир може само тогава, когато всмучеш всичко най-добро, създадено от мислещото човечество. Разбра ли?
— Разбрах.
Веднага щом затворих слушалката, на вратата се позвъни. Погледнах през шпионката и видях двама души в черно. В ръце държаха тъмни лекарски чанти.
— Кой е? — попитах аз.
— Балдур — каза единият глас, гъст и нисък.
— Йехова — добави другият, по-тънък и по-висок.
Отворих вратата.
Застаналите на прага ми заприличаха на офицери в запас, отнякъде от ГРУ — румени спортни типове, които карат прилични вносни коли, имат хубави жилища в кварталите-спални и се събират от време на време на вилата в Подмосковието да си пийнат и да поиграят домино. Впрочем нещо в блясъка на очите им ме накара да разбера, че този простоват външен вид е просто камуфлаж.
В тази двойка присъстваше една странност, която усетих, щом ги видях. Но в какво именно се състои тя, разбрах едва когато Балдур и Йехова започнаха да идват сами. Те едновременно хем си приличаха помежду си, хем не. Когато ги видях заедно, между тях имаше малко общо. Но като ги срещах поотделно, нерядко ги бърках, макар и да бяха с различен ръст и не особено сходни лица.
Балдур беше учител по гламур. Йехова — учител по дискурс. Пълният курс по тези предмети продължаваше три седмици. По обема на усвояваната информация той се равняваше на университетско образование с последваща магистратура и получаване на степен Ph.D.
Трябва да си призная, че по онова време аз бях оправен, но невеж младеж и схващах невярно смисъла на много думи, които, както ми се струваше, знаех. Много пъти бях чувал термините „гламур“ и „дискурс“, но смътно си представях тяхното значение. Смятах, че „дискурс“ е нещо умно и неразбираемо, а „гламур“ — нещо шикозно и скъпо. Освен това тези думи ми приличаха на названията на затворнически игри с карти. Както се изясни, последното беше доста близо до истината.