Балдур ми обясни смисъла на думата „метросексуален“ така:
— Това е персонаж, който е облечен като педал, но всъщност не е педал. Тоест може и да е педал, но съвсем не е задължително…
Беше малко нещо омотано и аз се обърнах към Йехова за разяснения.
— Метросексуалността — рече Йехова — е просто поредната опаковка на „conspicuous consumption“.
— К’во, к’во? — попитах аз и тутакси си припомних информацията от неотдавна погълнатия препарат. — А, знам го. Демонстративно потребление. Терминът е въведен от Торнстейн Веблен в началото на миналия век…
Дочаках урока по гламур и го повторих на Балдур.
— Какво те баламосва Йехова — промърмори той недоволно. — „Conspicuous consumption“. То на Запад е конспикюъс кънсампшън. А у нас всичко трябва да се казва на руски. Вече ти обясних що е то метросексуален.
— Помня — казах аз. — А защо метросексуалният се конти като педал?
— Как защо? За да сигнализира на околните, че покрай него минава тръба с кинти.
— А какво е тогава вампосексуален?
— Това, което ти трябва да станеш — отговори Балдур. — Точна дефиниция тук няма, всичко се крепи на усет.
— А защо трябва да стана такъв?
— За да настигнеш пулса на времето.
— А ако се изясни, че пулсът на времето в действителност не е такъв?
— Какъв е всъщност пулсът на времето, никой не може да знае — отговори Балдур, — защото времето няма пулс. Има само редакторски колонки за пулса на времето. Но ако няколко такива колонки кажат, че пулсът на времето е такъв и такъв, всички ще започнат да го повтарят, за да са в крак с времето. Макар че времето няма и крака.
— Та нима нормалният човек вярва на това, което пишат в редакторските колонки? — попитах.
— Че къде си виждал нормални хора? От тях може би са останали стотина души в цялата страна и всичките са под наблюдение на ФСБ. Нещата не са толкова прости. От една страна, времето няма нито пулс, нито крака. Но от друга страна, всички се стараят да си държат ръката върху пулса на времето и да вървят в крак с него, защото корпоративният модел на света редовно се обновява. В резултат на това хората си пускат готинки брадички и си слагат копринени вратовръзки, за да не ги изгонят от офиса, а на вампирите им се налага да участват в подобен процес, за да се слеят със средата.
— И все пак не разбирам какво е вампосексуален — признах си аз.
Балдур взе от масата епруветка, останала от урока по дискурс (на тапата имаше стикер с надпис „немска класическа философия, тип Филф. МГУ“) и изтръска в устата си останалата в нея прозрачна капка. Поразмърда устни, намръщи се и попита:
— Помниш ли единайсетия „Тезис за Фойербах“?
— Чий? — попитах аз.
— Как чий. На Карл Маркс.
Напрегнах си паметта.
— Ей сега… „Философите само са обяснявали по различен начин света, но работата се състои в това да го измениш“.
— Именно. Твоята задача не е да разбереш що е то вампосексуален, Рама. Твоята задача е да станеш такъв.
Балдур, разбира се, беше прав — теорията значеше малко в тази област. Но курсът по гламур не се свеждаше само до теория. Предоставиха ми „начален капитал“ — тежък блок запоени в пластмаса хилядорублеви банкноти и карта „Виза“, на която имаше зашеметяваща за мен сума — сто хиляди долара. Отчет за разходите не ми изискваха.
— Практикувай — каза Балдур. — Като свършат, кажи ми.
Мисля, че именно след това у мен се затвърди мисълта, че да бъдеш вампир е сериозна и надеждна работа.
На вампира се полагаше да се облича и да купува необходимото на две места — в магазин LovemarX на площад „Въстание“ и в комплекса Archetypique boutique на улица „Пожарска“.
Аз, между другото, отдавна бях обърнал внимание на най-пошлия белег на нашето време — навика да даваме чуждестранни имена на магазините, ресторантите и даже на написаните на руски романи, сякаш желаехме да кажем: ние не сме такива, ние сме напредничави, офшорни, евроремонтирани. Това отдавна не предизвикваше у мен нищо освен гадене. Но названията LovemarX и Archetypique boutique ги виждах толкова често, че по неволя престанах да се дразня и ги подложих на анализ.
От теоретичния курс знаех, че с думата „lovemarks“ в гламура се обозначават търговските марки, в които човек се встрастява с цялото си сърце и вижда в тях вече не просто външни по отношение на себе си предмети, а скелета на своята личност. Очевидно „Х“-икса в края беше данък на младежкия правопис — или на комсомолските корени (в търговската зала на видно място стоеше мраморен бюст на Маркс).