— Рама — каза той, — ето, точно сега ти се опитваш да ми предадеш мисълта, че имаш достъп до по-престижно потребление от мен, а моят тип потребление, както казват сега, го духа под водата. Само че става дума за потребление в сферата на общуването. Именно за това движение на човешките души говоря и аз. Нищо друго няма да срещнеш у хората, колкото и да търсиш. Ще се променя само конкретният тип потребление, за който става дума. Може да бъде потребление на вещи, впечатления, културни обекти, книги, концепции, състояния на ума и тъй нататък.
— Отвратително — казах аз искрено.
Йехова вдигна пръст.
— Но човекът в никакъв случай не трябва да бъде презиран заради това — каза той. — Запомни хубаво, за вампира е също толкова срамно, както за човек, да се смее на кравата, понеже между краката й се мотае уродливото тлъсто виме. Ние сме култивирали хората. Рама. Затова трябва да ги обичаме и да ги жалим. Такива, каквито са. Освен нас никой друг няма да ги пожали.
— Добре — казах аз. — А какво трябва да се прави, когато някой от тях изкара своята снимка с Далай Лама?
— Трябва в отговор да му покажеш снимка, на която ти си до Христос, Буда и Мохамед… Впрочем по-разумно ще е, ако Мохамед го няма. Достатъчна е стрелка, сочеща към края на снимката, до която да пише „там е Мохамед“…
Ние често употребявахме думата „духовност“ и на мен в края на краищата ми стана интересно какъв е нейният смисъл. Докато изучавах тази тема по метода на случайните дегустации, обобщих наблюденията си в следната бележка:
„„Духовността“ на руския живот означава, че главният произвеждан и потребяван продукт в Русия не е материалното благо, а тежкареенето. „Бездуховност“ е неумението да тежкарееш по надлежния начин. Умението идва с опита и парите, затова няма нищо по-бездуховно (т. е. нетежкарско) от младшия мениджър“.
Курсът по гламур беше голям по обем, но почти не се запомняше на съзнателно ниво. В него имаше много дегустации — на мен ми се наложи да изпробвам невероятно количество нелепи образци, всеки от които добавяше ново топузче в чувала на жизнения опит, набъбващ зад гърба ми. И досега не мога да разбера как съм могъл да гълтам такива неща:
„шафрантийка $%“
„blow-вам ви“
„cavalli № 3“
„мноу!“
„баси Машата ц.“
„чечки“
Но набезите в мътната мъгла на чуждите души не бяха напразни. Аз все по-ясно осъзнавах случващото се наоколо. Натъкнех ли се на репортаж за сезона на променадните концерти в Архангелск или на статия за втория фестивал на подмосковските яхти на езерото Усойнишка мъгла, аз вече не се стеснявах заради осъзнаването на собственото си нищожество, а разбирах, че по мен водят огън идеологическите работници на режима, новите автоматчици на партията, дошли на смяна на закапечетата и ансамблите за народни танци.
Същото се отнасяше и за дискурса. Започвах да се досещам, че схватката между двама интелектуалци, в която единият влиза в ролята на вярно куче на режима, а другият безстрашно го атакува от всички възможни страни, не е идеологическа битка, а дует на устна хармоника и концертина, бекграунд, на чийто фон по-изгодно да изпъкне реалната идеология, сияеща от усойнишката мъгла.
— Ако гламурът е идеологията на режима — каза Йехова, — то за нас най-важните изкуства са пиар, джиар, биар и фиар. Или по-просто казано — рекламата.
„Джиар“, струва ми се, означаваше „government relations“. Какво е „биар“ и „фиар“, не знаех, но ме домързя да попитам.
На рекламата бяха посветени два урока. Ние изучавахме не човешките теории по въпроса (Йехова ги нарече шарлатанство), а единствено самата централна технология, еднакво отнасяща се до търговията, политиката и информацията. Йехова я определяше така: без никъде да се прибягва към пряка лъжа, да се създаде от фрагменти на истината картина, която е свързана с реалността точно толкова, доколкото да се вдигнат продажбите. Звучеше просто, но имаше едно важно уточнение — ако връзката с реалността не може да вдигне продажбите (а тя по правило не може), то следва да се свържем с нещо друго. Именно през това иглено ухо и минаваха всички кервани.
Сред примерите, илюстриращи тази идея, беше и следният лингвогеометричен обект: