Йехова затвори очи и някак си заприлича на учителя на джедаите Йода.
— През Средните векове никой не е мислел за Америка — каза той. — Нея не се е налагало да я маскират просто защото на никого не му идвало наум да я търси. Тъкмо това е най-добрата маскировка. Ако ние искаме да скрием от хората някакъв обект, достатъчно е да направим така, че за него никой никога да не мисли. За целта е необходимо да държим под наблюдение човешкото мислене, тоест да контролираме дискурса. А властта над дискурса принадлежи на този, който задава границите му. Когато границите са установени, извън техните предели може да скрием цял свят. Именно в него се намираш ти сега. Съгласи се, че светът на вампирите е замаскиран нелошо.
Кимнах.
— Освен това — продължи Йехова — дискурсът е също и магическа маскировка. Ето ти пример. В света има много зло. Никой от хората няма да започне да оспорва това, нали така?
— Така е.
— Но по въпроса кое точно се явява източникът на злото, ежедневно спорят всички вестници. То е едно от най-поразителните неща на света, доколкото човек е способен да разбира природата на злото без обяснения, просто по инстинкт. Да се направи така, че тя да стане непонятна, е сериозен магически акт.
— Да — казах тъжно. — Това, изглежда, е истина.
— Дискурсът служи за нещо като бодлива тел с течащ по нея ток — само че не за човешкото тяло, а за човешкия ум. Той отделя територията, в която не бива да се влиза, от територията, която не може да се напуска.
— А каква е тази територия, която не може да се напуска?
— Как каква? Та точно това е гламурът! Отвори кое да е лъскаво списание и погледни. В центъра е гламурът, а по краищата е дискурсът. Или обратното — в центъра е дискурсът, а по краищата — гламурът. Гламурът винаги е обкръжен или от дискурс, или от пустота и човек няма накъде да бяга. В пустотата няма какво да прави, а през дискурса не може да си пробие път. Остава му само едно — да тъпче гламура.
— А защо е нужно това?
— ГлАмурът има още една функция, за която досега не сме говорили — отвърна Йехова. — Именно тя се явява най-важната за вампирите. Но сега е рано да я обсъждаме. За нея ще разбереш след Великото грехопадение.
— А то кога ще се случи?
Йехова отговори на този въпрос с мълчание.
Ето така, глътка по глътка и крачка по крачка аз се превръщах в културно подкован метросексуал, готов да се гмурне в самото сърце на мрака.
Картотеката
По думите ми може да изглежда, че съм станал вампир без всякаква вътрешна борба. Не е вярно.
В първите дни се чувствах така, сякаш ми бяха направили тежка мозъчна операция. Нощем сънувах кошмари. Потъвах в бездънно черно блато, обкръжено с пръстен от каменни монолити, или изгарях в устата на тухлено чудовище, където кой знае защо бяха спретнали пещ. Но по-тежък от всеки кошмар беше моментът, когато се събуждах и усещах новия център на своята личност, стоманената сърцевина, която нямаше нищо общо с мен и едновременно с това бе моята същност. Така възприемах аз съзнанието на езика, влязъл в симбиоза с моя ум.
Когато ми израснаха двата изпаднали кучешки зъба (те бяха същите като старите, само че малко по-бели), кошмарите свършиха. По-точно аз просто престанах да ги възприемам като кошмари и се примирих, че сънувам такива сънища — нещо подобно ми се наложи да извърша, когато тръгнах на училище. Душата ми идваше на себе си, както малко по малко оживява окупиран град или се размърдват пръстите на изтръпнала ръка. Но аз имах чувството, че и денем, и нощем ме наблюдава невидима телевизионна камера. Беше поставена вътре в мен и едната ми част следеше чрез нея другата.
Отидох до вкъщи за багажа си. Стаята, където премина моето детство, ми се стори мъничка и тъмна. Сфинксът в коридора изглеждаше като кичозна карикатура. Майка ми, като ме видя, кой знае защо се смути, сви рамене и се прибра в стаята си. Аз не усещах никаква връзка с мястото, където бях живял толкова години — всичко тук беше чуждо. Събрах набързо необходимите неща, хвърлих в чантата лаптопа си и тръгнах обратно.
След уроците на Балдур и Йехова на мен ми оставаше време — и аз взех да изследвам по малко своето ново жилище. Течната библиотека в кабинета на Брама от самото начало предизвикваше у мен любопитство. Досещах се, че към нея трябва да съществува каталог, и скоро го намерих в чекмеджето на секретера. Представляваше албум в подвързия от странна кожа, подобна на змийска; Беше попълнен на ръка — на всяко чекмедже от картотеката съответстваха чифт страници, съдържащи номерата на епруветките, забележки и кратки коментари.