Същевременно узнах и тайната на своите нови кучешки зъби. Те бяха, както вече казах, с обичайния размер и форма и практически по нищо не се отличаваха от моите собствени — само дето бяха малко по-бели. Както се изясни, кожата на жертвата пробиваха не самите зъби, а генерираният от тях електрически разряд, нещо като искрата в запалка с пиезокристал. Електрическите жлези се разполагаха в небцето на вампира, по краищата на втория мозък — там, където по-рано се намираха сливиците. След разряда над раничката в кожата на ухапания възникваше мъничка зона на вакуум, в която се засмукваха няколко капки кръв. Ухапването се съпровождаше от рязко и практически невидимо тръсване на главата — вампирът улавяше капките кръв в полет и ги притискаше с език към небцето, след което започваше дегустацията. По кожата на ухапания в идеалния вариант не оставаха никакви следи. В краен случай там можеше да паднат една-две капчици червена течност — кръвотечение след ухапването нямаше никога. За жертвата то беше напълно безвредно.
Освен тези сведения препаратът съдържаше нещо като инструкция на тема „как да се държим по време на ухапване“. Това бяха съвети от тактически характер.
На вампира се препоръчваше да се престори, че иска да каже тихо нещо на жертвата. Трябваше да се съблюдава предпазливост — околните не биваше да си помислят, че вампирът плюе в ухото на жертвата, шепне й непристойни неща, вдъхва аромата на чужд парфюм и тъй нататък — колкото са защитниците на обществения морал, толкова интерпретации би могло да има.
И всичко това тепърва ме очакваше.
Художникът Дейнека има такава картина — „Бъдещи летци“: млади момчета на брега мечтателно гледат в небето към лекия контур на далечен самолет. Ако аз рисувах картина „Бъдещ вампир“, тя би изглеждала така: блед юноша седи в дълбоко кресло край черната дупка на камината и запленено гледа снимка на прилеп.
Първо ухапване
Митра ми позвъни, за да разбере как я карам.
— Нормално — отвърнах му аз мрачно. — Само дето тая норма не ми се харесва особено.
— Говориш образно — изкикоти се Митра. — Езикът ни прави интересни събеседници. Ние даже имаме пословица: „Езикът и до Киев ще те доведе“…
— А какви други пословици имат вампирите? — попитах аз.
— Например такава: „Дума по-такваз да каже майка и баща не жали даже“. Смисъла нали не трябва да го обяснявам?
— Не трябва.
— Не разбирам защо си мрачен. Поне схващаш ли, че сега си съвсем друго същество? Много по-образовано, по-съвършено? По-висше интелектуално?
— И на това друго същество са му се натрупали много въпроси. А на тях никой не ще да отговаря.
— Изчакай, скоро ще знаеш повече, отколкото искаш. Всяко нещо с времето си. Сега например е време да те предупредя за още едно нещо. За да не бъде за тебе шок.
— Какво пък сега? — попитах разтревожено.
Митра се засмя.
— Ти, изглежда, вече си в шок. Скоро за пръв път ще ухапеш човек. Кога точно, не зная — но малко остава.
— Не мисля, че ще успея — казах аз.
— Не се притеснявай — отвърна Митра. — Твоята цигулка ще засвири сама.
— Ама че сравнения.
— Точно на място са. Помниш ли, като у Гумильов: „Но аз виждам, ти се смееш, погледите — лъча два. На, цигулката вълшебна ти владей, и на чудовища в очите надникни, загини от славна смърт…“.
Митра направи интригуваща пауза.
— Ламца-дрица ча-ча-ча — завърших аз.
Явно препаратът „Пастернак + 1/2 Nabokov“ още не се беше изветрил напълно от моя организъм.
— Ти просто се страхуваш от новото — каза Митра. — А не трябва да се боиш. В твоя живот наближава радостно събитие. Първият път — това е… Аз не се наемам да го опиша. Но оставя много отрадни спомени.
— Какво трябва да правя?
— Нищо, нали ти казах. Чакай. Твоят дух сам ще се прояви, когато му дойде времето.
Не мога да кажа, че това напътствие ме ободри. Спомних си японския обичай — като получи нов меч, самураят трябвало да излезе през нощта извън града и да отсече главата на първия срещнат. Мен ме измъчваше чувството, че трябва да извърша нещо подобно. Но езикът пребиваваше в равнодушен покой и тази самоуверена тежест в самия център на душата успокояваше, сякаш допрян до челото лед… Аз разбирам, че думите „в центъра на душата“ звучат странно — нали душата няма никакъв център. Но така е при нормалната душа, а моята имаше.
Всичко се случи не тъй, както предполагах. Първият вампирически опит се оказа свързан не толкова с Танатос, колкото с неговия дългогодишен партньор Ерос. Но на мен все едно ми е трудно да нарека това събитие приятно.