Завихме към „Болшая Бронная“. Крачейки след нея, аз безсрамно разглеждах възлите на нейната памет и обмислях как да се възползвам от видяното. Когато наближихме Пушкинския площад, планът вече беше готов.
Изпреварих я с десетина метра, спрях, обърнах се и тръгнах срещу нея с широка усмивка на лицето. Тя ме изгледа с учудване и ме подмина. Изчаках няколко секунди и повторих маневрата — изпреварих я, тръгнах срещу нея и се усмихнах. Тя се усмихна в отговор — и отново ме подмина. Когато повторих процедурата за трети път, тя спря и каза:
— Искаш ли нещо?
— Не ме ли позна? — попитах.
— Не — каза тя. — А ти кой си?
— Рома.
Казах собственото си име, защото тя не помнеше как се казва човекът, за когото реших да се представя.
— Рома? Какъв Рома?
И тука аз цаках с моя откраднат коз:
— Пансионът „Тихи Азори“. Нова година. Стаята с елхата. Където не работеше осветлението. Когато всички отидоха да палят фойерверки. Наистина ли не помниш?
— Оу! — тя даже се изчерви. — Ти ли беше?
Кимнах. Тя наведе глава и тръгнахме заедно.
— Никога не съм се напивала така — каза тя. — Срам ме е. Дълго не можах да дойда на себе си.
— А за мен — излъгах аз безсъвестно — това е един от най-хубавите спомени в живота ми. Звучи високопарно, ама си е така. После ти звънях. Много пъти.
— Къде си звънял?
Казах номера на мобилния й телефон, като промених последните две цифри от „петнайсет“ на „седемнайсет“. Тя винаги казваше „седемнайсет“, когато не искаше да дава истинския си номер, но й е неудобно да откаже — след това винаги можеше да каже, че събеседникът не е чул добре.
— Наизуст ли го помниш? — учуди се тя. — Записал си го неправилно. Там, на края, е „петнайсет“.
— Да му се не види — казах аз. — Е защо все така става… Слушай, да вземем пък да отбележим срещата?
Останалото беше просто.
Първо влязохме в едно кафене на „Тверски“. После в друго кафене, където ми се наложи да я ухапя още веднъж — за да уточня какво именно да обсъждаме на маса (този път на шията й остана капчица кръв). Говорех само на теми, които й бяха интересни, и само това, което тя искаше да чува. Не беше трудно.
Чувствах се като Казанова. У мен нямаше и мисъл, че правя нещо лошо — разликата със стандартното мъжко поведение се състоеше в това, че обикновено човешкият самец лъже напосоки и без да мисли, а аз знаех какво да говоря и как. Беше все едно да играеш на карти, като знаеш точно каква ръка има партньорът. Мошеничество, да. Но нали хората в такива случаи играят най-вече, за да загубят един от друг колкото се може по-бързо, по възможност без да нарушават правилата на добрия тон.
Тръгнахме да се разхождаме. Аз говорех, без да млъкна. Маршрутът на разходката ни уж случайно ни изведе до нейния дом — сталински блок на площад „Въстание“. Аз знаех, че у тях няма никого. И ние, естествено, тръгнахме да „пием чай“. Даже най-сложната за мен фаза на ухажването — преходът от разговори към дело, който винаги ми се получаваше крайно непохватно и дървено, мина гладко.
Проблемът възникна там, където не можех да го очаквам. Мисля, че без облагородяващото влияние на уроците по дискурс не бих могъл да обясня ясно какво точно се случи.
Унилият и банален акт на любов, извършван не по взаимно влечение, а по навик (при хората най-често именно така се случва), винаги ми напомняше за нашите избори. След продължителни лъжи да пробуташ единствения реален кандидат в равнодушния към всякакви попълзновения отвор, а после да се уверяваш, че ей това е било същото, по повод на което се побърква целият свободен свят… Но аз знаех — когато опитът успее (нямам предвид изборите), се случва нещо качествено различно. Възниква момент, когато двете същества се съединяват в един електрически контур и стават сякаш двуглаво тяло (хералдически пример — древният византийски герб, изобразяващ малкия азиатски петел в точката на принудителното му единение с прокрадналия се изотзад могъществен орел).
На нас ни провървя — този момент настъпи (нямам предвид герба). И точно в тази секунда тя разбра всичко за мен. Не зная какво именно почувства, но аз бях разобличен, нямаше съмнение.
— Ти… Ти…
Тя ме отблъсна и седна на края на леглото. В очите й имаше такъв неподправен ужас, че мен също ме хвана страх.
— Кой си ти? — попита тя. — Какво е това?