Да се усуква, беше безполезно. Да й кажа истината, не можех (тя така и така нямаше да повярва), какво да лъжа — нямах представа. Да я хапя за трети път, за да разбера как да се измъкна, не ми се искаше. Станах от леглото и мълчаливо нахлузих черната си тениска със Симпсъна.
След минута тичах надолу по стълбището със звук, подобен на воя на ударен бомбардировач, и се закопчавах в движение. Впрочем бомбардировачът падаше доста тихо — не ми се искаше да привличам внимание.
Не изпитвах разкаяние. Измъчваше ме само неудобството, което чувстваш, като попаднеш в глупаво положение. Това, че два пъти я ухапах по врата, не ми изглеждаше осъдително. Не може, мислех си аз, да съдиш комара, задето е комар. Знаех, че не съм станал чудовище — във всеки случай засега още не. И толкова по-страшна бе мисълта, че всяка жена ще вижда в мен чудовище.
Вечерта на следващия ден ми позвъни Митра.
— Е, как е? — попита той.
Разказах му за своето първо ухапване и за последвалото приключение. Единственото, което премълчах, беше как свърши всичко.
— Браво — каза Митра. — Поздравявам те. Сега почти си един от нас.
— Защо „почти“? — попитах. — Нима това не беше Великото грехопадение?
Митра се засмя.
— Ама моля ти се! Просто ти поникнаха зъбките. Що за грехопадение е това? Трябва да стане още нещо, най-важното…
— Кога? — попитах.
— Чакай.
— Колко ще чакам?
— Не пришпорвай събитията. Остани още малко човек.
Тези думи ме отрезвиха.
— Кажи ми честно — продължи Митра, — с това момиче… Никакви изненади ли нямаше?
— Имаше — признах си аз. — Най-накрая. Тя разбра, че с мен не всичко е наред. Изплаши се. Сякаш видя дявол.
Митра въздъхна.
— Сега знаеш. Вероятно е добре, че всичко е станало по този начин. Ти не си като хората и трябва да помниш това. Между теб и човек повече не може да има истинска близост. Никога не го забравяй. И не се надявай на чудо.
— Как човек може да разбере какъв съм аз?
— Никак и никога — отвърна Митра. — Единственото изключение е ситуацията, в която си бил.
— И сега така ще бъде всеки път, когато…
— Не — каза Митра. — Да се маскираш, е доста просто. Локи ще те научи.
— Какъв Локи?
— Той ще ти води следващия курс. Но имай предвид — тази тема за вампирите е табу. За нея не се говори на глас даже с преподавателите. Необходимостта, от секс-маскировката се обяснява със съвсем други причини.
— Какъв следващ курс? — попитах. — Мислех си, че най-сетне ще ме въведат в обществото.
— Курсът, който води Локи, е най-последният — каза Митра. — Кълна се в червената си течност. А що се отнася до обществото… Провери си пощата. Имаш писмо.
След като той си тръгна, аз слязох до пощенската кутия. Беше прав — в нея лежеше жълт плик без марка и адрес. Замислих се откъде Митра знае за писмото. И загрях, че той най-вероятно сам го беше пуснал в кутията.
Щом се върнах в апартамента, седнах на бюрото, взех костения нож за писма, разпорих търбуха на плика и го обърнах надолу. На бюрото изпаднаха голяма цветна снимка и лист хартия, изписан с едър чист почерк.
На снимката имаше момиче на моята възраст с причудливо боядисана коса — там имаше рижи, бели, червени и кафяви кичури. Косите й бяха скрепени с гел в конструкция, която напомняше купа сено след попадението на артилерийски снаряд. Всичко това изглеждаше живописно, обаче сигурно не беше особено практично в градския транспорт.
Даже не знам как да опиша лицето й. Красиво. Но има красота, която е очевидна, общоприета и предизвиква по-скоро пазарни, отколкото лични чувства. А това лице беше друго. За такива лица си мислиш, че способен да разпознае тяхното очарование си единствено ти самият, а всички останали нищо няма да разберат и да забележат — и въз основа на това веднага си пишеш видяното за лична собственост. После, когато се изяснява, че тази едностранна сделка няма сила и останалите също отлично са разбрали всичко, се чувстваш предаден… Пък и ми се стори, че съм я виждал на юзърпик в Живия журнал.
Взех листа с текста и прочетох следното:
Здравей, Рама.
Сигурно вече си се досетил каква съм аз.
Сега се казвам Хера. Станах вампир (или вампирка, не знам как е правилно) практически едновременно с теб — може би седмица по-късно. Сега започвам да изучавам гламур и дискурс. С мен се занимават Балдур и Йехова (те ми разказаха за теб една-две смешни истории). Въобще засега случващото се ми харесва. Честно казано, аз съм съвсем обикновено момиче, но ми казаха, че от дискурса бързо ще поумнея. Странно е, нали, когато към главата ти пристрояват такъв голям склад?