Локи IX
Разбрах, че цитатът беше от самия него.
— Не го изтривай, докато не завърши курсът — каза той. — Искам този принцип да се отпечата както трябва в съзнанието ти.
След като ме настани да седна зад бюрото с тетрадка пред себе си, той изви ръце зад гърба си и се заразхожда назад-напред из стаята, диктувайки бавно:
— Бойното изкуство на вампирите… практически не се различава от човешкото… ако разглеждаме самата техника на ръкопашния бой… Вампирът използва същите удари, хвърляния и похвати, които се срещат… в класическите двубои… Записа ли? Разликата е в начина, по който вампирът използва въпросната техника… Бойното изкуство на вампирите е пределно аморално — и за сметка на това ефективно… Същността му е, че вампирът веднага използва най-подлия и безчовечен похват от всички възможни…
Аз вдигнах глава от тетрадката.
— А как се определя кой похват е най-безчовечен и подъл?
Локи вдигна пръст нагоре.
— Ето! — каза той. — Браво! Право в целта. Най-често вампирът губи двубоя именно защото твърде дълго мисли какъв похват ще бъде най-подъл и безчовечен. Затова в бойна ситуация не трябва да се размишлява. Трябва да се довериш на инстинкта. А за да се довериш на инстинкта, трябва за известно време да забравиш за подлостта. Това именно ще бъде най-подлият начин за водене на бой. Такъв ми ти парадокс. Записа ли?
— Записах — казах. — Но нали хората също се доверяват на инстинкта си по време на схватка. И подлост при тях има колкото искаш. По какво тогава ние се отличаваме от тях?
Локи изхъмка.
— Я стани — каза той. — Ще ти обясня.
Станах.
По-точно — опитах се. Още не бях си разгънал краката, когато получих внезапен лек удар в слънчевия сплит.
Ударът не беше силен, но беше наистина рядко подъл — Локи избра за него момента, когато се намирах в най-неустойчиво положение. Загубих равновесие, паднах заедно със стола и си ударих болезнено лакътя в пода.
— Разбра ли? — попита Локи, все едно нищо не е станало.
Скочих на крака. Той веднага протегна ръце пред себе си и каза примирително:
— Добре, добре. Мир!
Яростта ми угасна. Тъкмо се гласях да кажа на Локи какво мисля за него и изведнъж получих от него болезнен удар с обувката по пищяла. Беше просто невероятно подло — та нали току-що той самият молеше за мир. От болка чак приклекнах.
Локи отиде до прозореца, извади от джоба си бонбон в червена опаковка, разви го и го метна в устата си.
— А ако сега ви забия един в мутрата? — попитах аз.
— Как смееш да говориш така? — намръщи се той. — Аз съм твой учител. Когато имаш въпроси, на мен ми се налага да им отговарям. И то така, че да схванеш отговора. Разбра ли?
— Разбрах — промърморих аз мрачно, като търках удареното място. — Повече не правете така. Че не отговарям за себе си.
— Обещавам — каза Локи и се обърна.
На мен ми се стори, че се е засрамил от идиотското си поведение. Обърнах се, за да седна зад бюрото, и в този миг той бързо се намери зад мен и ме удари по вътрешната страна на прасеца. Кракът ми се огъна неволно и рухнах на колене. Тогава той ми извъртя шамар. Скочих на крака и мълчаливо му налетях с юмруци.
Трябва да кажа, че в десети клас известно време се бях занимавал с карате. Това, разбира се, не ме превърна в Джеки Чан. Можех например да разбия с ритник плочка на стената в училищната тоалетна или да счупя с юмрук пукната дъска — това общо взето беше всичко. Но заради тези занятия бях способен в пълна степен да оценя всичко, което върши на екрана Джеки Чан.
И толкова по-поразително бе видяното.
Локи скочи на стената, направи по нея няколко крачки нагоре (местеха се само краката му) и когато силата на тежестта завъртя тялото му успоредно на пода, се превъртя във въздуха и меко се приземи зад гърба ми. В това нямаше нищо свръхестествено — всичко си оставаше в рамките на физическите закони, просто за такава маневра се изискваше невероятна ловкост, пък и смелост също.
В следващия миг той със свистене замахна с крак пред лицето ми и ме накара да се дръпна назад, после докопа ръката ми и ми изви китката — с такава уверена хватка, че аз веднага отхвърлих всякаква мисъл за съпротива.
— Предавам се, предавам се! — развиках се.
Локи ми пусна ръката. От изумление аз забравих всичките си обиди.
— Как го направихте това?
— Сядай и записвай — каза той.
Седнах зад бюрото.
— За да бъде вампирът непобедим в бойна ситуация, вампирите са създали Бонбона на смъртта… Записа ли?