— Аха — досетих се аз, — него ли изядохте? С червената обвивка?
— Именно — каза Локи.
Той пъхна ръка под сюртука и извади още един бонбон — неголям, кръгъл, в гланцирана червена опаковка. Напомняше безплатните карамелчета, които се раздават в самолетите.
— Може ли да опитам?
Локи се замисли за малко.
— Не днес — каза той. — Ти… Твърде си възбуден.
— Страх ви е, че ще ви… таковата… набия?
Локи презрително се изсмя.
— Хлапенце… Ти си мислиш, че работата е в бонбона?
— А в какво?
— Бонбонът е безполезен без воинския дух. Знаеш ли какво е това воински дух?
Не намерих какво да му отговоря.
— Тогава — каза Локи — пиши по-нататък.
Наведох се над тетрадката.
— В китайската провинция Хубей — взе да диктува Локи — са разположени живописните планини Удан… Което означава „Воински щит“. От далечни времена в тях живеят даоси, занимаващи се с бойни изкуства… Най-известен от тях бил Чжан Санфен, който умеел да лети…
Локи направи пауза, явно с очакване, че ще попитам наистина ли този Чжан Санфен е можел да лети. Но аз не попитах.
— В планините Удан и до днес съществуват множество академии по ушу, където доверчивите туристи ги обучават на красиви, но безполезни танци с меч и тояга…
Локи направи няколко карикатурни движения, като имитираше такъв танц. Получи се наистина смешно.
— Даосите, които се занимават с истински бойни изкуства, още преди Втората световна война са се оттеглили дълбоко в планините, далеч от пътищата, хотелите и, хе-хе, центровете за масаж. Истински майстори са останали малко — но ги има. За да живеят далеч от хората, на даосите им е необходимо да получават средства за съществуване. Тези средства трябва да са доста значителни… Записа ли? Вампирите им предоставят тези средства. В замяна най-добрите даоски майстори веднъж годишно дават на вампирите образци от своята червена течност… От тези препарати вампирите приготвят няколко вида Бонбони на смъртта. Обаче без воинския дух такъв бонбон е безполезен… Записа ли? За днес толкова.
Цяла нощ се въртях в огромното си легло под балдахина и си мислех какво ли е това „воински дух“.
Имах различни предположения. Първо, допусках аз, това може действително да е някакъв дух, с който трябва да се влезе в контакт. Второ, би могло да бъде някакво героично състояние на съзнанието, което трябваше дълго да възпитаваш в себе си, без да се надяваш на всякакви вампирски номерца (този вариант ми изглеждаше най-мрачен). Трето, „воинският дух“ би могъл да бъде свързан със специална процедура, която изменя физическите свойства на тялото — иначе би било трудно да се обясни как немладият и явно не атлетичен Локи можеше да размахва крака като натъпкал се с амфетамини акробат.
Всичките три догадки бяха неверни.
„Воинският дух“ се оказа последователност от пет специални вдишвания — дълги и къси, смесено. Това беше своего рода код, който привеждаше бонбона в действие. Той беше свързан с даоските практики — по такъв начин се настройваше дихателният център. Локи не се задълбочи в механиката на случващото се — подозирам, че и той самият не я разбираше напълно. Просто да се запомни тази последователност беше достатъчно.
Сетне Локи ми разреши да изям парченце от Бонбона на смъртта. Предупреди ме, че нищо необичайно няма да видя, тъй като в бонбона няма информация за живота на даосите, достъпно е само воинското им умение. Аз пристъпих към опита.
На вкус бонбонът приличаше на лакрицова близалка. Като извърших необходимата последователност от вдишвания, почувствах главозамайване и лекота. Но всичко се ограничи с това. Вглеждайки се в новото си състояние, аз не видях нищо — както в случая със сместа „Пастернак + 1/2 Nabokov“. Спомените за донора бяха изтрити.
Появи се само умението виртуозно да управлявам собственото си тяло. Но то действително беше впечатляващо. Опитах да направя това, което никога не ми се беше удавало по време на училищните ми занятия по карате — да седна в шпагат. За мое изумление се получи без всякакви усилия — отначало седнах в напречен шпагат, а после и в надлъжен.
След това без проблеми повторих похвата, с който така ме порази Локи — изтичах нагоре по стената, превъртях се във въздуха и се приземих на крака. Локи ми заповяда да го атакувам и за секунда стоварих върху него такъв град от удари, какъвто дотогава бях виждал само по филмите (наистина нито един от тях не достигна целта). Но когато действието на бонбона приключи, не можах да повторя тези подвизи.
Локи ми обясни, че тайната на тази гуменост не е в еластичните мускули, а в тяхната способност за мигновено разпускане. Точно от нея зависело и умението да сядаш в шпагат, и да нанасяш високи удари с крака.