Разбрах, че съм го казал самият аз. Едновременно с това забелязах още едно странно нещо. На мен ми се струваше, че съм изпълнен със съмнения и страхове — а ръцете ми междувременно деловито отвориха флакона и извадиха от него кристалния череп… Някаква моя частичка умоляваше да не бързаме и да отложим процедурата — но езикът вече беше поел управлението в свои ръце.
Във флакона се оказа точно една капка течност. Аз я прелях в устата си и щателно я втрих в горния си венец.
Нищо не се случи.
Реших, че препаратът не действа веднага и седнах на дивана. Спомних си за приветствието, което ме молеше да науча Енлил Маратович, и взех тихо да си повтарям:
— Рама Втори се явява в Хартланд! Рама Втори се явява в Хартланд!
След минута в мен възникна увереност, че тези думи вече никога и при никакви обстоятелства не мога да ги забравя. Престанах да си ги мънкам под носа. И тогава се чу музиката.
Някъде свиреха „Реквием“ на Верди (сега често разпознавах класиката и всеки път се дивях на обширните си познания в тази област). Изглежда, музиката я слушаха един етаж по-нагоре… А може би и оттатък — трудно беше да се определи точно. Взе да ми се струва, че именно музиката, а не вятърът, кара пердетата да трептят.
Аз се отпуснах и се заслушах.
Дали заради страховитата музика, дали заради примигването на вечерната светлина зад развяващото се перде, взе да ми се струва, че със света се случват странни изменения.
Кой знае защо той заприлича на царството на сънищата. Това бе неразбираемо — никога не бях виждал царството на сънищата, само бях чел за него в приказките и не знаех как трябва да изглежда то. Но чувствах, че геометрията на старинните мебели, ромбовете по паркета и облицовката на камината идеално биха паснали да са нечий сън… В този момент разбрах, че мисля за царството на сънищата, защото мен самия ме кара на сън.
Само това ми липсваше — да проспя най-важното събитие в живота си. Станах и се заех да се разхождам напред-назад из стаята. Веднага ми хрумна, че може да съм заспал и просто да сънувам, че се разхождам из стаята.
А после започна страшното.
Разбрах, че във флакона може да е имало отрова. И аз можеше не да заспя, а да умирам и всичко случващо се с мен да е просто замиране на остатъчните разряди в електрическите контури на мозъка ми. Тази мисъл беше непоносимо ужасна. Помислих си, че ако спях, то от страх сигурно щях да се събудя. Но веднага ми се стори, че уплахата ми всъщност е твърде вяла, и именно това доказва, че спя.
Или съм умрял.
Защото смъртта, разбрах аз, е просто сън, който с всяка секунда става все по-дълбок, такъв сън, от който се събуждаш не там, където си бил по-рано, а в друго измерение. И кой да знае колко време може да го сънуваш?
Може би цялата ми вампирска кариера е просто смъртта, която се опитвам да скрия от себе си колкото се може по-дълго? А „важното събитие“, което очаквам, е именно моментът, когато ще ми се наложи да го призная окончателно пред самия себе си?
Опитах се да прогоня тази мисъл, но не можах. Точно обратното, намирах все повече потвърждения на своята ужасна догадка.
Спомних си, че вампирите във всички времена са смятани за живи мъртъвци — денем те лежали в ковчезите, посинели и студени, а по нощите ставали да се сгреят с глътка топла кръв… Може би за да се стане вампир окончателно, трябва да се умре? И тази прозрачна капка под кристалния череп е последният пропуск за новия свят?
Разбрах, че ако действително съм умрял, страхът може да нараства до безкрайност. Нещо повече, може да трае цяла вечност — та нали времето е субективно. Последните химически искри на съзнанието могат да изглеждат отвътре по всякакъв начин — нищо не им пречи да се разтегнат до много милиони години. Ами ако наистина всичко свършва така? Жълто-червеният проблясък на залеза, вятърът, камината, паркетът — и вечната смърт… И хората не знаят нищо за този ужас, защото никой не се е върнал да им разкаже.
„Libera me. Domine, de morte aeterna“ — пропя далечен глас. Действително ли горе свиреха Верди? Или моят загиващ мозък е превърнал в музика проумяването на своята съдба?
Разбрах, че ако не направя усилие и не се събудя, то така и ще пропадна завинаги в този черен кладенец и вече ще е все едно дали съм спял, или не, защото ужасът, който се разкри пред мен, бе по-дълбок от съня и от бодърстването, и въобще от всичко, което ми беше познато. Най-поразително бе, че входът за капана се намираше практически пред очите ми — натам водеше простата последователност от съвсем обичайни мисли и бе непонятно защо всички хора без изключение все още не са попаднали в тази мъртва примка на ума.