„Та значи това е вечната смърт? — помислих си аз. — Ето за какво пеят те… Не, не може да бъде. Аз ще се измъкна оттук, каквото и да ми струва!“
Трябваше да се отърся от вцепенението. Обхванах се с ръце и се опитах да откъсна от себе си ципата на кошмара — направо с ръце, сякаш беше нещо физическо.
И изведнъж разбрах, че това вече не са ръце.
Вместо тях видях някакви черни дрипи, покрити с къса блестяща козина, подобна на къртича. Пръстите ми бяха свити в тъмни, мазолести юмруци с неправдоподобно големи вроговени кокалчета, каквито имат фанатичните каратисти. Опитах се да ги разтворя, но не можах — нещо пречеше, сякаш пръстите ми бяха стегнати с бинт. Удвоих усилията си и изведнъж юмруците ми се разтвориха, но не като обикновени човешки длани, а като два черни чадъра. Погледнах пръстите си и разбрах, че пръсти вече нямам.
На тяхно място имаше дълги кости, съединени с кожени ципи. Запазил се беше само палецът, стърчащ от крилото като цевта на авиационно оръдие. Той завършваше с крив, остър нокът с размерите на хубав щик. Обърнах се към огледалото, вече досещайки се какво ще видя.
Лицето ми беше станало на сбръчкана муцуна — невъобразима смес от свиня и булдог, раздвоена долна устна и нос, подобен на нагъната като хармоника зурла. Имах огромни конусовидни уши с множество сложни преградки вътре и ниско чело, обрасло с черна вълна. Над главата ми се извисяваше дълъг рог, завит рязко назад. Бях нисък на ръст, с бъчвоподобен мъхнат торс и с малки криви крака. Но най-ужасяващи бяха очите — мънички, хитри, безжалостни и цинично умни като на милиционер от Москворецкия пазар.
Вече бях виждал тази муцуна на снимката на прилепа-вампир desmodus rotundus — само че прилепът нямаше рог. Аз всъщност бях станал именно такъв прилеп, само че голям.
А съвсем честно казано, силно наподобявах дявол. Когато ми хрумна тази идея, си помислих, че все пак още не съм станал дявол докрай, тъй като ставащото не ми харесва. И разбрах, че това нищо не значи — възможно е на дяволите също да не им харесва да са дяволи.
Разперените криле се закачаха за мебелите и аз ги сгънах. За целта се наложи с усилие да свия пръстите си — тогава крилете като два чадъра се свиваха в черни цилиндри, завършващи с корави като копита юмруци.
Опитах се да направя крачка, но не можах. И разбрах, че трябва да ходя по специален начин. За да се придвижвам, трябваше да се подпра с юмруци на пода и да изнеса леките си задни лапи към нова опорна точка. Струва ми се, примерно така се придвижваха горилите.
Забелязах, че съм престанал да мисля. Мозъкът ми повече не генерираше несвързани мисли — вътрешното пространство, където те се кълбяха по-рано, сега сякаш беше минато с прахосмукачка — в него бе останало само острото и точно осъзнаване какво се случва наоколо. Но освен това изострено присъствие се бе появило и нещо напълно непознато ми преди.
Намирах се не само в настоящето. Върху реалността сякаш се наслагваха множество трепкащи образи на бъдещето, които се обновяваха с всяко мое вдишване и издишване. Можех да избирам между различните варианти на това, което ще се случи. Не знам с какво мога да го сравня — освен с течнокристалния прицел, през който летецът изтребител вижда света, едновременно четейки необходимата му информация. Този прицел беше самото ми съзнание.
Усещах присъствието на хора. В апартамента над мен те бяха двама. Трима души имаше на моя етаж и още двама отдолу. Можех да се добера до всеки един от тях с няколко скока и замаха, но изобщо не ми трябваше. Искаше ми се да изляза на чист въздух. Можех да напусна апартамента през прозореца, през вратата и…
Не можех да повярвам, че такава възможност е реална. Но инстинктът ме уверяваше в това.
Умът ми нарисува нещо като зелен пунктир, гмуркащ се в камината и отиващ нагоре и към бъдещето — и аз си позволих да съвпадна с този пунктир. Пред лицето ми се мярна решетката на камината, после тухли, после сажди и някаква стоманена скоба, а сетне съзрях тенекиените ивици на покрива и вечерното небе.
Разбира се, осъзнах аз, това е просто сън — с такава лекота може да се движиш само насън. Знаех, че трябва да летя на запад, където трябваше да ме посрещнат. Придвижването се оказа просто — достатъчно бе да се облакътя на въздуха и да набележа посоката.
Чувствах насекомите и птиците, висящи в пространството. Те се появяваха след свистящото издишване, което, естествено, се изтръгваше от дробовете ми при всеки замах на крилете. Всяко такова издишване опресняваше картината ми на света — сякаш автомобилна чистачка минаваше по замътненото от дъжда предно стъкло. Виждах долу къщите, колите, хората. Но мен, сигурен бях, не ме забелязва никой. Вече не се боях, че съм умрял — сега този страх ми изглеждаше смешен. От друга страна, наяве би било невъзможно да напусна дома през комина. Следователно спях.