Но на света имаше най-малко още едно същество, което сънуваше абсолютно същото. Разбрах го по далечния вик, който беше досущ като моя — той веднага направи света по-отчетлив и ярък, сякаш го огряха с второ слънце. Към мен се приближаваше някой, подобен на мен. Аз полетях насреща му и скоро се оказахме един до друг.
Най-много от всичко летящият вампир наподобяваше обрасла с черна козина свиня с ципести криле. Те не израстваха от гърба, както ги рисуват в църквите на дяволите и ангелите, а бяха опънати между предните и задните лапи. Покрай тялото ги покриваше къса черна вълна. Предните лапи бяха дълги и огромните им пръсти, разперени в безмерно нагло ветрило, бяха съединени е черни кожени ципи, образуващи по-голямата част от крилото.
„Добре дошъл“ — каза съществото.
„Добър вечер“ — отвърнах аз.
„Познаваш ли ме? — попита съществото. — Аз съм Митра.“
Ние можехме да говорим — но не на глас, а иначе. Не беше телепатия, защото си нямах понятие за какво мисли Митра. Обменяхме си фрази, състоящи се от думи, но не издавахме никакви звуци. Това по-скоро приличаше на субтитри, изникващи направо в ума.
„Как долетя?“ — попита Митра, поглеждайки от косматата очница с подобно на маслина око.
„Нормално. Нас не ни ли виждат през прозорците?“
„Не.“
„Защо?“
„Внимавай!“
Митра свърна надясно, за да заобиколи ъгъла на сградата на „Газпром“. Аз едва успях да повторя маневрата му. След като се убедих, че пред нас няма препятствия, повторих въпроса:
„Защо не ни виждат?“
„Питай Енлил — отговори Митра. — Той ще ти обясни.“
Разбрах накъде летим.
Вече се стъмняваше. Градът бързо се оттегляше назад — отдолу заплуваха черните петна на гората, след това се снишихме и край нас мъглата взе да се сгъстява. Скоро съвсем престанах да виждам каквото и да е наоколо. Даже Митра, който летеше на няколко метра пред мен, стана невидим. Но аз не изпитвах никакви трудности с ориентацията.
Подминахме шосето, по което се движеха автомобили. След това дълго време под нас имаше само дървета — главно борове. После започнаха огради и постройки с най-различен вид. Впрочем, ако трябва да съм точен, не можех да кажа от какъв вид, защото ги възприемах не със зрението, а сякаш с напипване — само че ги опипвах с вик. Същите викове издаваше летящият до мен Митра, което придаваше на възприятията ми стереоскопична надеждност. Чувствах всяка керемида на покрива, всеки лист на дървото, всяко камъче по земята. Но не знаех какво е на цвят всичко това и как го вижда окото, заради което светът ми изглеждаше като някакъв сив компютърен макет, триизмерна симулация на самия себе си.
„Къде сме?“ — попитах аз Митра.
„До Рубльовка“ — отговори той.
„Ясно — казах аз. — Че къде другаде… А защо е тая мъгла наоколо? Никога не съм виждал такава.“
Митра не отговори. И изведнъж за втори път през деня изпитах пристъп на остър ужас.
Усетих дупка в земята. Тя беше напред по курса ни.
Ако гледах света с нормални човешки очи, аз най-вероятно нищо нямаше да забележа — около дупката растяха дървета, тя бе обкръжена от всички страни с ограда, а отгоре я закриваше маскировъчна мрежа с гъсто налепени пластмасови листенца (чувствах, че това са изкуствени листа, защото всички те бяха с еднаква форма и размер). Даже да бях различил земния склон, бих го приел за овраг. И със сигурност не бих намерил в това нищо странно — малко ли са из близкото Подмосковие овразите, прикрити с маскировъчни мрежи.
Но аз виждах дупката не с очи, а със своя локатор. И тя ми изглеждаше като пролука в мирозданието, защото моят вик отлиташе в нея и не се връщаше. Изглежда, надолу пропастта се разширяваше, макар и да не можех да кажа със сигурност — беше твърде дълбоко. Толкова дълбоко, че ти призляваше. Или може би работата беше не в дълбочината, а в нещо друго… С една дума казано, на мен ужасно не ми се искаше да доближавам това място, но Митра летеше именно нататък.
Напълно скрита от мрежата, дупката напомняше по форма приплеснато човешко сърце — както го рисуват по комиксите. Или, разбрах обречено аз, на палмовото ветрило над моето детско креватче… Дупката от всички страни бе обкръжена с висока сляпа ограда, която аз забелязах още отдалече. Но сега ми стана ясно, че това са оградите на различни участъци, прилепени един до друг. Оградите бяха с различна височина, от различен материал — но се събираха една с друга така, че се получаваше непрекъсната ограда без най-малка пролука. Да отидеш до дупката по земната повърхност, не беше възможно.