„Внимание — изкомандва Митра, — прави като мен!“
Той огъна криле и се спусна към края на мрежата, като забави ход почти до пълно спиране, изящно се престрои във въздуха и се гмурна под нейния край. Аз го последвах и прелитайки на косъм от обраслия с трева склон, рухнах в пропастта.
Там беше прохладно. По скалистите стени тук-там растяха трева и храсти. Миришеше на хвойнов дим или на нещо подобно. Чувствах множество отвори и процепи в камъка, но не ги виждах. Виждаше се единствено самотна светлинка на стената на склона.
Виждаш ли лампата? — попита Митра. — Ти си нататък.“
„А ще мога ли да се добера сам?“
Дук е трудно да се заблудиш. Пък и не си сам…“
Исках да го попитам какво има предвид, но той вече летеше нагоре. И тогава забелязах, че в шахтата се е появил още един вампир. Той се размина с Митра покрай ръба на пропастта и сега се снишаваше.
Съобразих, че трябва по-бързо да кацна, защото щеше да бъде неудобно двама да летят в тясното пространство. То и за един беше неудобно. Движех се като плувец в басейн — щом долетя до единия край, се преобръщах и политах към другия, снишавайки се постепенно.
Скоро се спуснах към източника на светлината. Той беше скрит от полукръгла арка. Пред нея имаше неголяма площадка над пропастта, върху която падаше жълтият електрически лъч. Тук, изглежда, трябваше да се приземя.
На няколко пъти прелетях от единия край на пролома до другия, докато преценявах как да го направя. Крилете на втория вампир шумоляха само на няколко метра над мен и започнах сериозно да се опасявам, че ще се сблъскаме. Трябваше да побързаме и реших да се доверя на инстинкта.
Щом се намерих точно над площадката, аз забавих ход до пълно спиране във въздуха, свих крилете си в юмруци и паднах на роговите им кокалчета. Движението се получи много ловко, но леко патетично — оказах се в някаква патетична поза, сякаш съм преклонил колене пред олтар. Почти веднага и вторият вампир с шумолене се приземи до мен. Завъртях глава, но видях само черния му силует.
Наоколо беше тъмно, тихо и влажно. Отпред имаше арка, изсечена в камъка. Зад нея в плитка каменна ниша гореше слаба електрическа лампа в плафон от жълто стъкло с формата на срязан напреки портокал — тя не толкова разсейваше тъмнината, колкото я подчертаваше. Под лампата имаше врата. Сливаше се по цвят със скалата и аз я забелязах едва тогава, когато започна бавно да се завърта навътре.
Тя се разтвори, но в черния правоъгълен отвор не се появи никой. Няколко секунди се колебах и не знаех какво да правя — дали да чакам покана, дали да вляза. После си спомних за приветствието, което трябваше да произнеса. Изглежда, тъкмо това беше моментът да го направя. Повтаряйки го наум, за да не сбъркам, аз шумно изрекох:
— Рама Втори се явява в Хартланд!
Разбрах, че съм произнесъл фразата с нормалния си човешки глас. Погледнах към ръцете си и видях обикновени човешки юмруци, опрени в камъните на пода. Шикозното ми сако беше с разкъсан ръкав и измацано със сажди по лактите. Освен това на лявата ми китка имаше прясна драскотина. Изправих се на крака.
— Хера Осма се явява в Хартланд!
Извърнах глава. До мен стоеше онова същото момиче от снимката. Беше по-висока, отколкото си мислех, кльощава, с тъмни панталони и също такава тениска. На главата й се мъдреше вече познатата ми взривоподобна купа коси.
— Е какво пък — произнесе от тъмното гласът на Енлил Маратович, — добре дошли в моя скромен хамлет, деца. След като вече сте дошли.
И в стаята пред нас се запали светлина.
Ум „Б“
В хамлета на Енлил Маратович нямаше никакви мебели, ако не броим сгъваемата стълба. Обстановката беше аскетична: възглавници в скучен сив цвят по пода, издържана в същата унила гама кръгова фреска, изобразяваща погребението на неизвестен рицар — по последния му път го придружаваха множество достойни господа с дантелени якички, а самият мъртвец беше в доспехи с разсечена гръдна пластина, над която във въздуха кръжеше син комар с размерите на едричка врана.
На височината на раменете ми висеше широк меден обръч, закрепен с три щанги към тавана — той заемаше почти цялата стая. Кой знае защо, още от пръв поглед ставаше ясно, че е много древна вещ.
Енлил Маратович висеше с главата надолу, закачил се за обръча с крака и скръстил ръце на гърдите си. Беше облечен в тренировъчен костюм от дебело черно трико. Увисналата качулка на горнището му приличаше на права яка с нелепа фантастична форма — сякаш от „Мосфилм“ се бяха опитали да го облекат като вампир.