— Къде отиваме? — попита Хера.
— Давай по булевард. Тверски“ — казах аз.
Вървейки покрай фонтана, подминахме изнемогващия сред бензиновата пушилка Пушкин и слязохме в подлеза.
Спомних си моето първо ухапване. Местопрестъплението беше съвсем наблизо — казват, че престъпника винаги го влече нататък. Може би затова и помолих шофьора да ни свали тук?
Но да се хапе Хера, не си струваше — най-вероятно така нашата разходка щеше да свърши. Този изпит трябваше да го взема без пищови, като всички — ето какво е възмездието… Обхвана ме неувереност в мен самия, граничеща с физическа слабост, и реших срочно да надвия това чувство, като кажа нещо ярко и точно, свидетелстващо за наблюдателността и острия ми ум.
— Интересно — казах аз. — Когато бях малък, в тоя подлез имаше отделно стоящи сергии. Постепенно ставаха все повече и повече и ето сега са се слели в един непрекъснат щанд…
И аз кимнах към стъклената стена на търговския павилион.
— Да — отвърна Хера равнодушно. — Концентратът тук е голям.
Качихме се на другата страна на улицата и стигнахме до булевард „Тверски“. Когато минавахме между каменните чаши по края на стълбището, ми се прииска да кажа, че вътре в тях винаги има някакъв боклук и празни бутилки — но реших повече да не демонстрирам своите наблюдателност и остър ум. Обаче трябваше да се говори за нещо — мълчанието ставаше неприлично.
— За какво си мислиш? — попитах.
— За Енлил — каза Хера. — По-точно за това как живее. Хамлет над пропастта. Патетично, разбира се. Но все пак много стилно. Малцина могат да си позволят такова нещо.
— Да — казах аз, — и висиш не на прът, а на обръч. Има в туй нещо философично…
За щастие, Хера не ме попита какво му е тук философичното — можех и да се затрудня с отговора. Тя се засмя — явно реши, че съм се пошегувал.
Спомних си, че снимката на Хера ми заприлича на авагар от Живия журнал. Може би съм я и виждал там и тя си има акаунт? Аз имах такъв и даже имах към петдесетина френда (с които, естествено, не споделях всички подробности от личния си живот). Това беше добра тема за разговор.
— Хера, кажи, не съм ли те виждал на юзърпик? — попитах аз.
— Къде?
— В Живия журнал.
— Няма как — каза тя. — Аз нямам Живогъза жужалка.
Този израз не го бях чувал.
— А защо си толкоз строга?
— Това не е строго — каза тя. — Това е трезво. Йехова нали обясняваше защо хората си правят блогове в интернет.
— Не си спомням такова нещо — отговорих учудено.
— А защо?
— Човешкият ум в наши дни се подлага на три главни въздействия. Това са гламурът, дискурсът и така наречените новини. Когато човек дълго го хранят с реклама, експертиза и събитията на деня, у него възниква желанието самият той да бъде бранд, експерт и новина. Ето затова и съществуват отходни места, тоест интернет блоговете. Воденето на блог е защитен рефлекс на осакатената психика, която безконечно драйфа гламур и дискурс. Не бива да се присмиваме на това. Но за вампира да пълзи по тази канализация, е унизително.
— Ти заради „цунките“ под писмото ли ме нареди така? — попитах аз. — Колко си злопаметна…
— Не бе — каза тя. — Какво говориш. Писмото ти ми хареса. Особено „иниф“. Аз също обичам да правя такива открития. Например ако напишеш на руската клавиатура „self“, се получава „муда“.
И тя пак се засмя. Не можах да разбера дали приведе този пример просто така, или беше намек за моето уж хипертрофирано его.
Тя се смееше по интересен начин — гръмогласно, но кратко, сякаш веселието се изтръгваше навън от нея само за секунда и клапанът веднага се затваряше — тя, може да се каже, изкихваше смях. А когато се усмихваше, на бузите й се появяваха продълговати трапчинки. Даже не просто трапчинки, а две канавки.
— Абе, аз въобще — съобщих, — в мойто жеже почти нищо не пиша. Просто не чета вестници и не гледам телевизор. Аз там научавам новините. В жежето винаги можеш да си изясниш какво мислят професионалистите — всеки експерт сега си има блог.
— Да четеш вместо вестници блоговете на експертите — отвърна Хера, — е все едно да не ядеш месо, а вместо това да се храниш с екскрементите на месарите.
Прокашлях се.
— Интересно, откъде си се нагълтала с това?
— Не съм се нагълтала. Аз самата смятам така.
— В Живия журнал — казах аз — след такава фраза се полага да сложиш смайлче.
— А смайлчето е визуален дезодорант. Обикновено го слагат, когато на юзъра му се струва, че мирише лошо. И той иска с гаранция да мирише на хубаво.
Изведнъж ми се прииска да се дръпна настрани и да проверя не мириша ли на пот. До края на булеварда вървяхме в мълчание.