— А що за теми са това, ако не е тайна?
Хера се усмихна.
— Той ми прави комплименти.
— Какви?
— Няма да кажа — отвърна Хера. — Не искам да ти сковавам въображението с примери. Току-виж на теб самия ти се прииска да ми направиш комплимент.
— А на теб трябват ли ти комплименти?
— На момичетата винаги им трябват комплименти.
— Та нима ти си момиче? Ти си вампирка. Нали сама си го написа в писмото.
Щом казах това, разбрах, че съм направил грешка. Но вече беше късно. Хера се намръщи. Пресякохме улицата и тръгнахме мълчаливо по „Волхонка“. След минута-две тя каза:
— Спомних си какво казваше Митра. Той разказа, че в твоя дом е останала картотеката на покойния Брама. Целият съмнителен материал бил прибран оттам, останала само една епруветка с препарат от Втората световна война. Нещо за нордически секс в зоопарка, така ми се струва. Той каза, че си я излизал до сухо.
— Ама той лъже бе! — възмутих се аз. — Аз… да, опитах я. Е, може би два пъти. И това е. Там има още. Или поне имаше във всеки случай, ако не е изтекло… А той самият Митра, между другото…
Хера се засмя.
— Ти защо се оправдаваш?
— Не се оправдавам — казах. — Просто не обичам, когато за хората говорят лошо зад гърба им.
— Че какво му е пък лошото? Ако това беше лошо, ти едва ли щеше да излижеш тая епруветка до сухо, нали?
Не намерих какво да отговоря. Хера отиде до края на тротоара, спря и вдигна ръка.
— Ти какво така? — попитах аз.
— Край — каза тя. — Време ми е. Ще продължа с такси. — Толкова ли те изморих?
— Не бе, моля ти се. Тъкмо напротив. Просто трябва да вървя.
— Може би да стигнем до парка, Горки“?
— Друг път — усмихна се тя. — Запиши си мобилния ми телефон.
Веднага щом набрах номера й на клавиатурата, до нас спря жълто такси. Протегнах й ръка. Тя ме хвана за палеца.
— Ти не си лошо момче — каза. — И си симпатичен. Само не носи повече това сако. И не си мажи косата с гел.
Тя се изви и ме целуна по бузата, бодна ме очарователно с глава по врата и каза:
— Цунки.
— Цунки — повторих аз. — Радвам се, че се запознахме.
Когато таксито се отдалечи, почувствах на врата си нещо влажно, прокарах ръка на това място и видях на дланта си мъничко червена течност. Не повече, отколкото когато плеснеш комар.
Прииска ми се да догоня таксито и да тресна с все сила с юмрук по задното стъкло. Или даже не с юмрук, а с крак. Така, че стъклото да изхвърчи. Но колата беше вече твърде далеч.
Халдеите
През следващите няколко дни не видях никого от вампирите. Не исках да звъня на Хера. Даже ме беше страх, че тя ще ми позвъни — след нейното ухапване се чувствах не просто като гол цар, а като гол самозванец, на чийто гръб е татуирана неприлична дума. Особено се срамувах заради опитите си да й пусна прах в очите.
Представях си, че тя ще види по какъв начин е направена снимката на скучаещия демон с пръстена, и ме присвиваше. А като си помислех, че едновременно с това ще разбере и как съм използвал снимката й, направо ме втрисаше.
„Цунки — мърморех си аз, — цунки на всичко.“ Страданието ми беше дотолкова интензивно, че завърши със съвсем пълноценен катарзис, който, както често се случва, освети не само източника на болката, но и неговите околности. Записах в учебната си тетрадка:
„Фукането, безсмислено и безпощадно, е обичайно руско заболяване, което се предава и на вампирите. То е предизвикано не от пошлостта на нашия национален характер, а от съчетанието между европейска изтънченост и азиатско безправие, в което е самата същност на нашия живот. Фукайки се, руският жител съвсем не иска да покаже, че е по-добър от тези, пред които се перчи. Напротив. Той вика: „Вижте, аз съм същият като вас, аз също съм достоен за щастие, не искам да ме презирате, задето животът е бил така жесток с мен!“. Да разбере това истински, може само състраданието“.
Това за състраданието, разбира се, го написах по риторична инерция. В мен то се събуждаше рядко — независимо от тока, аз като всички вампири смятах, че съм напълно достоен за него. Уви, и на нас както на хората във висша степен ни е свойствен този недостатък — ние лошо се виждаме отстрани.
Прекарвах времето си в мотаене по ресторантите и клубовете. Един-два пъти черпех непознати момичета с пиене и влизах с тях в многозначителни беседи, но всеки път губех интерес към ставащото, когато следваше да се премине към практически действия. Вероятно все още не бях готов да приложа на практика учението на Локи. Или още по-вероятно всичко опираше до това, че нито една от тях не приличаше достатъчно на Хера… Щом стигнах до такива изводи, аз се замислих — излизаше, че ако бях срещнал момиче, достатъчно приличащо на Хера, все пак бих приложил на практика технологията на Локи? С една дума, на личния фронт всичко беше толкова объркано, че направо си беше време да се обърна към психотерапевт.