Учуди ме камината в една от стените — независимо от своите внушителни размери, тя явно беше малка да сгрее просторното помещение. Беше или грешка на архитекта, или някаква модна приумица — например врата към ада. Покрай камината в полукръг стояха няколко покрити с калъфи кресла. До противоположната стена на залата бе разположена неголяма естрада. А в центъра стояха наредени за банкет маси.
Видях Енлил Маратович, Балдур, Локи и Йехова. Останалите не ги познавах. Особено силно впечатление ми направи огромният риж мъж, застанал до Енлил Маратович — видът му бе решителен и страшен. За вампир впрочем беше твърде румен.
Балдур, Йехова и Локи се ограничиха с приветливи кимвания с глава отдалече. Енлил Маратович дойде да ми стисне ръката. След него ръка ми протегна рижият гигант — и задържа дланта ми в своята.
— Мардук — каза той.
— Мардук Семьонович — поправи го Енлил Маратович и многозначително повдигна вежда. Разбрах, че към рижия следва да се отнасят със същото уважение, както и към него самия.
— Ех — въздъхна рижият, докато разтърсваше ръката ми и ме гледаше внимателно в очите. — Какво правите вие с нас, младежи…
— А какво правим? — попитах аз.
— В гроба ни вкарвате — каза рижият горчиво. — Идва смяната, налага се да освободим площадката…
— Стига бе, Мардук — засмя се Енлил Маратович. — Има да смучеш и да смучеш, докато стигнеш до гроба. А виж, мене младежта ме тика конкретно натам. Вече не разбирам половината думи, които използват.
Рижият гигант най-сетне пусна ръката ми.
— Тебе, Енлил, никой никога няма да те бутне в гроба — каза той. — Защото ти си се преселил в него още приживе, хе-хе. И всички ние сега се намираме в него. Предвидлив си, по дяволите. Е, започваме ли?
Енлил Маратович кимна.
— Тогава пускам халдеите — каза Мардук Семьонович. — Имате пет минути за подготовка.
Той се обърна и се запъти към портата.
Погледнах въпросително към Енлил Маратович.
— Малка тържествена част — каза той. — Митра обясни ли ти кои са халдеите?
— Да.
— Много добре.
Той ме хвана за лакътя и ме поведе към сцената с микрофона.
— Твоето днешно участие ще бъде в две части — каза той. — Отначало трябва да приветстваш нашите халдейски приятели.
— А какво трябва да им кажа?
— Каквото искаш. Ти си вампир. Светът ти принадлежи.
Явно лицето ми не отрази особен ентусиазъм по този повод. Енлил Маратович се смили.
— Абе, кажи, че се радваш на тяхната компания. Намекни за историческата приемственост и за връзката между епохите, ама мъгляво, да не вземеш да издрънкаш нещо. Всъщност изобщо не е важно какво ще кажеш. Важното е това, което ще направиш после.
— А какво трябва да направя?
— Трябва да ухапеш един от халдеите. И да покажеш на останалите, че си проникнал в душата му. Ето тази част е действително отговорна. Те трябва отново да се убедят, че нищо не могат да скрият от нас.
— Кого да хапя?
— Халдеите ще изберат сами.
— А кога? Още сега ли?
— Не. По-късно, през нощта. Това е традиционен номер в нашето представление. Уж на майтап. Но в действителност е най-сериозната част от вечерта.
— А халдеят ще бъде ли подготвен, че ще го ухапя?
— Това също не трябва да те притеснява. Важното е ти да си готов.
Думите на Енлил Маратович намекваха за непознато за мен състояние на духа — гордо, уверено, безразлично. Така вероятно би трябвало да се чувства ницшеанският свръхчовек. Засрамих се, че не съответствам на този висш образец и на всяка крачка задавам въпроси като първолак.
Качихме се на сцената. Беше мъничка площадка, колкото да побере някое виртуозно трио или микроскопичен джазбенд. На нея стояха микрофон, два прожектора и черните кутии на тонколоните. На стената висеше тъмна плоча, която аз отдалече приех за част от музикалното оборудване.
Но тя нямаше никакво отношение към музиката.
Представляваше древен базалтов барелеф с полуизтрита резба, закрепен на стоманени скоби. В центъра му беше гравирана начупена линия, подобна на трион. Над нея растеше дърво с големи кръгли плодове, като очи с мигли или ябълки със зъби. Наоколо бяха разположени фигури: от едната страна куче, от другата — жена с висок шлем, е чаша в ръка. По краищата на плочата бяха гравирани големи око и ухо, а в четирите ъгъла — приказни животни, едно от които много наподобяваше вампир в полет. Пространството между рисунките бе покрито с редове клинопис.
— Що за растение е това? — попитах.