Подредената чистота на това място кой знае защо пораждаше ужасяващо чувство — сякаш току-що тук са убили някого, скрили са трупа и са измили червената течност. Впрочем такива асоциации можеше да възникнат у мен заради тъмния каменен под с черни пролуки между плочите — в него определено имаше нещо древно и мрачно.
Енлил Маратович ми посочи креслото в центъра на стаята, а сам седна зад бюрото.
— И така — рече той, като вдигна очи към мен, — за баблоса вече си чул?
Кимнах.
— Какво знаеш за него?
— Вампирите събират стари банкноти, пропити с човешката жизнена сила — отговорих аз. — А после правят нещо с тях. Сигурно спиртна настойка. Или ги запарват.
Енлил Маратович се засмя.
— Общувал си с Хера? Тая версия вече сме я чували. Остроумно, свежо и както сега казвате, готично. Обаче е извън мишената. Старите банкноти не се пропиват с енергия, те се пропиват само с човешка пот. И бъкат от микроби. Не бих пил тяхна настойка дори по лична заповед на другаря Сталин. Банкнотите действително играят роля в нашите ритуали, но тя е чисто символична и няма отношение към божествената напитка. Още един опит?
Помислих си, че щом Хера греши, правилният отговор може да се окаже моята собствена версия.
— Може би вампирите правят нещо специално с парите по сметките? Събират голяма сума някъде в някой офшор, а после… Някак докарват парите до течно състояние?
Енлил Маратович пак се засмя. Нашата беседа явно му доставяше удоволствие.
— Рама — каза той, — та нима могат вампирите да използват финансите по-иначе от хората? Та нали парите са просто абстракция.
— Това е много конкретна абстракция — казах аз.
— Да. Но съгласи се, че парите не съществуват извън пределите на ума.
— Няма да се съглася — отвърнах. — Както вие сам обичате да разказвате на всички, в живота ми имаше период, когато работех като хамалин в универмага и получавах заплата. И аз определено мога да кажа, че нея я плащаха от точка извън пределите на моя ум. Ако можех да я получавам направо от ума си, за какво щях да се разкарвам всяка сутрин?
— Но ако ти дадеш твоята заплата например на една крава, тя не би те разбрала. И не толкова заради това, че са ти плащали оскърбително малко. За нея твоята заплата би била просто топче измачкана хартия. Никакви пари няма в обкръжаващия човека свят. Има само активност на човешкия ум по техен повод. Запомни: парите не са истинската същност, а обективация.
— Какво е обективация?
— Ще приведа пример. Представи си, че в Бастилията лежи затворник, извършил някакво мрачно престъпление. Веднъж на разсъмване го качват на карета и го карат в Париж. По пътя той разбира, че го карат на екзекуция. На площада има тълпа народ. Извеждат го на ешафода, четат му присъдата, слагат го на гилотината… Удар на острието и главата изхвърча в кошницата…
Енлил Маратович се плясна с длан по коляното.
— И? — попитах аз нервно.
— В този момент той се събужда и си спомня, че не е затворник, а хамалин от универмага. Върху когото, докато е спял, на врата му е паднало голямо ветрило във вид на сърце, висящо над леглото.
— То никога нямаше да падне — тихо казах аз. — Беше залепено.
Енлил Маратович не обърна внимание на моята реплика.
— С други думи казано — продължи той, — в реалността се случва нещо такова, което човек не разбира, защото спи. Но той не може да игнорира напълно ставащото. И тогава умът на спящия създава подробен и сложен сън, за да обясни някак всичко. Такъв сън се нарича обективация.
— Разбрах — казах аз. — Искате да кажете, че парите са ярък сън, който хората сънуват, за да си обяснят нещо, което чувстват, но не разбират.
— Точно така.
— А според мен — казах аз — хората много добре разбират всичко.
— Мислят си, че разбират.
— Та нали да разбираш означава именно да мислиш. А да мислиш означава да разбираш.
Енлил Маратович внимателно ме погледна.
— Знаеш ли какво си мисли кравата, която цял живот я доят с доилен агрегат? — попита той.
— Кравата не мисли.
— Не, мисли. Просто не като хората. Не с абстрактни понятия, а с емоционални рефлекси. И на своето ниво тя също много добре разбира ставащото.
— Как?
— Тя смята, че хората са нейни деца-изроди. Ужасни. Неуспешни. Но все пак нейни родни деца. Които тя трябва да нахрани, защото иначе ще страдат от глад. И затова всеки ден преживя детелина и се старае да им даде колкото се може повече мляко…