Телефонът на Енлил Маратович зазвъня. Той вдигна и го поднесе към ухото си.
— Не, още дълго — отговори той. — Давай засега по текущите въпроси. Жребият ще е през нощта.
Сгъна телефона и го бутна в джоба си.
— Тъй то — каза той. — Остана ти само да сглобиш фрагментите в една картина. Можеш ли?
Поклатих отрицателно глава.
— Замисли се за това! — каза Енлил Маратович, вдигнал назидателно пръст. — Аз те доведох направо до прага на нашия свят. Сложих те пред вратата му. Но ти не можеш да я отвориш. Какво ти да я отвориш, ти даже не можеш да я видиш… Нашият свят е скрит така надеждно, че ако не те вмъкнем вътре за ръката, то никога няма да разбереш, че той съществува. Ето това, Рама, е абсолютната маскировка.
— Може би — отвърнах — просто аз съм глупавичък.
— Не само ти. Всички хора. И колкото са по-умни, толкова са по-глупави. Човешкият ум е или микроскоп, през който човек разглежда пода на своята килия, или телескоп, през който гледа звездното небе оттатък прозореца. Но самия себе си той не вижда в правилна перспектива.
— А какво е правилна перспектива?
— Аз именно за нея ти говоря, слушай внимателно. Парите са просто обективация, необходима, за да обясни рационално на човека спазмите на паричната цицка — това ментално напрежение, в което през цялото време пребивава умът „Б“. Доколкото умът „Б“ работи постоянно, това означава, че…
Дойде ми на ум налудничава мисъл.
— Вампирите доят човека дистанционно? — издишах аз.
Енлил Маратович засия.
— Умник. Ама разбира се!
— Но… То така не става — казах аз объркано.
— Спомни си откъде се взема медът.
— Да — казах аз. — Пчелата носи меда сама. Но тя долита за целта в кошера. Медът не може да се предаде по въздуха.
— Медът не може. А жизнената сила може.
— По какъв начин? — попитах.
Енлил Маратович взе от бюрото химикалка, придърпа към себе си лист хартия и нарисува на него следната схема:
— Имаш ли представа какво са радиовълните? — попита той.
Кимнах. После помислих още малко и поклатих отрицателно глава.
— Най-просто казано — започна Енлил Маратович, — радиопредавателят е устройство, което гони електроните по метален щифт. Напред-назад по синусоида. Щифтът се нарича антена. От това се образуват радиовълни, които летят със скоростта на светлината. За да се улови енергията на тези вълни, е нужна друга антена. Антените трябва да имат размер, пропорционален на дължината на вълната, защото енергията се предава на принципа на резонанса. Нали знаеш — когато удрят по един камертон, а до него започва да звучи друг. За да зазвъни в отговор вторият камертон, той трябва да е същият като първия. На практика, разбира се, всичко е по-сложно — за да се предава и приема енергия, тя трябва по специален начин да се фокусира в сноп, правилно да се разположат антените в пространството и тъй нататък. Но принципът е същият… Сега да нарисуваме друга картинка…
Енлил Маратович обърна листа и нарисува следното:
— Искате да кажете, че умът „Б“ е предаваща антена? — попитах аз.
Той кимна.
— А какво си мисли човекът, когато антената работи? — Трудно е да се каже — рече Енлил Маратович. — Променя се в зависимост от това какъв е човекът — корпоративен мениджър със смартфон, получен за награда, или търговец на плодове край метрото. Но във вътрешния диалог на съвременния градски жител винаги в една или друга форма се повтарят два модела. Първият е такъв: човек си мисли — аз ще успея! Ще постигна! Ще докажа на всички! Гърлата ще им прегриза! Ще изтръскам всички пари от тоя скапан свят!
— Случва се — съгласих се аз.
— А освен това се случва така: човекът си мисли — аз успях! Аз постигнах! Доказах на всички! Прегризах им гърлата!
— Случва се и така — потвърдих аз.
— И двата процеса, редувайки се, овладяват едно и също съзнание и могат да се разглеждат като един и същ мислопоток, изменящ циклично своето направление. Това е един вид променлив ток, движещ се по антената, излъчваща жизнената сила на човек в пространството. Но хората не умеят нито да улавят, нито да регистрират това излъчване. То може да бъде уловено само от жив приемник, а не от механичен прибор. Понякога тази енергия я наричат „биополе“, но какво е, никой от хората не разбира.
— А ако човек не казва „ще постигна“ или „постигнах“? — Казва. Какво му остава? Всички други процеси в съзнанието бързо се гасят. За това работи всичкият гламур и дискурс.
— Но не всички хора се стремят към постижения — казах аз. — Гламурът и дискурсът не са интересни на всички. На клошарите и алкохолиците те въобще са им през оная работа.