— Само изглежда така, защото в техния свят постиженията са с друг формат — отвърна Енлил Маратович. — Но своя Фуджи, макар и малка и одрайфана, си има навсякъде.
Въздъхнах. Тези цитати от моя жизнен опит взеха да ме изморяват.
— Човек е зает постоянно с решаването на въпроса за парите — продължи Енлил Маратович. — Просто този процес приема множество различни неотчетливи форми. Може да изглежда, че човек лежи на плажа и нищо не прави. А всъщност той пресмята колко струва яхтата на хоризонта и какво трябва да направи в живота си, за да си купи същата. А жена му гледа жената от съседния шезлонг и съобразява истински ли са й на онази чантичката и очилата, колко струват такива инжекции ботокс и такава липосукция на задника и чие бунгало е по-скъпо. В центъра на всички подобни психически вихри присъства централната абстракция — идеята за парите. И всеки път, когато тези вихри възникват в съзнанието на човека, протича доене на паричната цицка. Изкуството на потреблението, любимите брандове, стилистичните решения са привидни. А зад тях е скрито едно — човекът е изял виенски шницел и го преработва в агрегата „ем пет“.
Не бях чувал по-рано този израз.
— Агрегат „ем пет“? — повторих. — Какво е това?
— Агрегати в икономиката се наричат състоянията на парите. „Ем нула“, „ем едно“, „ем две“ и „ем три“ са форми на наличност, парични документи и финансови задължения. Агрегатът „ем четири“ включва уетна договорка за рушвет, наричат го още „ем-че“ или „ем-чу“ — в чест на Ернесто Че Гевара и на Анатолий Борисович Чубайс. Но всичко това са просто миражи, съществуващи само в съзнанието на хората. А виж, „ем пет“ е нещо принципно различно. Това е особен род психична енергия, която човек отделя в процеса на борбата за останалите агрегати. Агрегатът „ем пет“ съществува реално. Всички останали състояния на парите са просто обективация на тази енергия.
— Я чакайте! — рекох. — Отначало вие казахте, че пари в природата няма. А сега говорите за агрегата „ем пет“, който реално съществува. Излиза, че парите ту съществуват, ту не.
Енлил Маратович бутна към мен листа с първата рисунка.
— Гледай — каза той. — Мозъкът е прибор, който произвежда това, което ние наричаме миро. Този прибор може не само да приема сигнали, но и да ги излъчва. Ако настроим всички такива прибори еднакво и фокусираме вниманието на всички хора върху една и съща абстракция, всички предаватели ще предават енергия на една дължина на вълната. Точно тази дължина на вълната са парите.
— Парите са дължина на вълна? — попитах.
— Да. За дължината на вълната не може да се каже, че съществува, защото е просто умствено понятие и извън пределите на главата няма никаква дължина на вълната. Но не може и да се каже, че дължината на вълната не съществува, защото всяка вълна може да бъде измерена. Сега разбра ли?
— Една секунда — казах. — Но нали парите в различните региони са различни. Ако московчаните получават долари в плик, те, какво, да не изпращат своята жизнена сила в Америка?
Енлил Маратович се засмя.
— Не е съвсем тъй. Парите са си пари, независимо как се наричат и какви са на цвят. Просто абстракция. Затова дължината на вълната навсякъде е една и съща. Но сигналът има не само честота, но и форма. Тази форма може Да се променя силно. Някога замислял ли си се защо по света съществуват различни езици, различни нации и страни?
Свих рамене.
— Така се е получило.
— Получава се писмото. А всичко останало си има механизъм. По света има суверенни общности на вампирите. Националната култура, към която принадлежи човек, е нещо като клеймото, с което дамгосват добитъка. То е като шифър на ключалката. Или код за достъп. Всяка вампирска общност може да дои само своя добитък. Затова, макар процесът на производство на парите да е навсякъде един и същ, неговата културна обективация може забележимо да се различава.
— Искате да кажете, че смисълът на човешката култура е само в това? — попитах аз.
— Е, защо. Не само.
— А в какво още?
Енлил Маратович се замисли.
— Как да ти го обясня… Значи, представи си, че един човек седи в гола бетонна клетка и произвежда електричество. Да допуснем, че бута напред-назад железни лостове, стърчащи от стената. Нали няма дълго да издържи така. Ще започне да мисли — абе, какво правя аз тука? А защо от сутрин до вечер ги дърпам тия ръчки? А дали да не изляза навън? Ще започне ли, как смяташ?
— Вероятно — съгласих се аз.