„Тяхното наслаждение е измама — повтарях аз за себе си това, което помнех, — и плодовете им са смъртоносна отрова, и обещанието им е смърт. А дървото на своя живот те поставили в средата на рая… Но аз ще ви науча каква е тайната на живота им… Коренът на това дърво е горчив, и клоните му са смърт, и сянката му — ненавист… И измама обитава в листата му, и расте то в тъмнината…“
Дърво, което расте в тъмнината, бе красиво и мрачно. Плодовете му като че също бяха смърт — но не помнех точно. Натрупването на всякакви ужаси в това описание не ме плашеше силно — та нали древният човек е треперел от страх пред много неща, които отдавна вече са станали част от нашето ежедневие.
Пропастта се разширяваше. Взех да размишлявам по какъв начин би могло да възникне такова странно геоложко образувание. Домът на Енлил Маратович беше издигнат на хълм — може би това е било гърлото на древен вулкан. Макар че какви ти, по дяволите, вулкани край Москва… Или пък би могъл да е пробит от метеорит тунел. И разбира се, шахтата можеше да е изкуствена.
Най-накрая усетих дъното. Беше по-близо, отколкото очаквах — тесните стени на кладенеца многократно отразяваха лъча на моя локатор, изкривявайки пространството. Долу имаше вода — малко кръгло езерце. Беше топло — над него се вдигаше пара, която усещах като прекомерна гъстота на въздуха. Изплаших се, че ще се намокря или даже ще се удавя. Но като се спуснах още по-ниско, забелязах в каменната стена триъгълна вдлъбнатина. Беше вход на пещера над водната повърхност. Там можех да се приземя.
От първия път не се получи — драснах с криле по водата и едва не се пльоснах в езерото. Наложи се да набера височина и да повторя маневрата. Този път сгънах крилете си твърде високо над каменната издатина и кацането се оказа доста болезнено.
Както и миналия път, ударът с юмруци в студения камък отърси от мен съня — а заедно с него и прилеповото тяло. Изправих се на крака.
Околната тъма беше влажна, топла и малко задушна. Лъхаше на сяра и на още някаква особена минерална миризма, напомняща за кавказките водолечебници, в които бях ходил в ранното си детство. Подът на пещерата беше неравен, по него лежаха камъни и се налагаше да се върви внимателно, като избирам място за всяка стъпка. В дълбините на пещерата грееше светлина, но източникът й не се виждаше.
Това, което видях, щом свърнах зад ъгъла, ми се стори невероятно.
Отпред имаше огромна празна кухина — подземна зала, осветена с лъчите на прожектори (те впрочем не толкова осветяваха пещерата, колкото я маскираха, заслепявайки влезлия). Таванът на пещерата беше толкова далече, че едва го виждах.
В центъра на залата се извисяваше обемиста конструкция, към която водеше дълга метална платформа. Отначало си помислих, че е огромно растение, някакъв мъхнат кактус колкото голяма къща, обкръжен от скеле и опакован с гънки от тъмна тъкан. Също така приличаше и на бъчвообразна товарна ракета на стартовата площадка (така изглеждаше заради многобройните тръби и кабели, които се протягаха към нея от тъмното). На върха на тази конструкция имаше два огромни метални пръстена, врязващи се в тавана.
Тръгнах напред. Подметките ми звънко удряха метала и предупреждаваха за моето приближаване. Но никой не излезе насреща ми. Напротив, забелязах отпред няколко тъмни фигури, които отстъпиха при появата ми. Стори ми се, че са жени в напълно затворени облекла — като тия, които се носят на Изток. Не се опитах да ги извикам — ако искаха, щяха да ме заговорят сами. Може би, помислих си аз, ритуалът изисква самота.
Щом изминах още десетина метра, се спрях.
Забелязах, че тази огромна бъчва, обкръжена със скеле и тръби, диша. Беше жива. И тук с възприятията ми стана едно от онези мънички чудеса, които се случват, когато умът внезапно сглобява от натрупването на неразбираеми по-рано линии осмислена картина.
Видях огромен прилеп, стегнат в нещо като бандажи и удържан от множество подпорки и крепежи. Неговите лапи, подобни на преобърнатите подпори на кулокран, се впиваха в двата циклопични медни пръстена на каменния таван, а крилете му бяха пристегнати към тялото с корабни въжета. Не виждах главата му — тя, съдейки по пропорциите на тялото, би трябвало да се намира в ямата, значително по-ниско от равнището на пода. Дишането му напомняше на работата на огромна помпа.
Беше древен. Толкова древен, че миризмата му като че бе по-скоро геологична, отколкото биологична (именно нея приех за серния аромат на минерална вода). Изглеждаше нереално, все едно обхванал се с плавниците си кит, когото са окачили над земята в корсет — нещо такова напълно би могъл да нарисува някой сюрреалист от миналия век под въздействието на хашиш…