Разбирах защо в хронологията се получават такива прекъсвания — много от стаите имаха но два или три изхода. Зад тях също имаше анфилади от олтари, но там беше тъмно и самата мисъл за разходка по такъв коридор ме изпълваше със страх. Явно гирляндата от лампи беше прекарана по най-краткия маршрут към целта.
Олтарните стаи се различаваха по настроение. В някои имаше нещо мрачно — монашеско. Други, обратното, напомняха куртоазни будоари. Прическите на изсъхналите глави постепенно ставаха все по-сложни. По тях започнаха да се появяват перуки, а по сбръчканите лица — слоеве козметика. Забелязах, че за цялото това време сред главите не ми попадна нито една мъжка.
Колкото по-надълбоко се спусках в каменната галерия, толкова по-силно ми смъдеше под лъжичката — краят на пътешествието неотвратимо наближаваше, беше ясно по смяната на декора. Вече разбирах какво ме очаква в края на експозицията. Там несъмнено беше живата глава — онази същата „пропорционална на дължината на вълната антена“, за която говореше Енлил Маратович.
Олтарните стаи от осемнайсети и деветнайсети век приличаха на малки музейни зали. В тях имаше много картини, край стените стояха секретери, а върху олтарите лежаха някакви дебели томове със златни букви.
Стаята, която аз датирах към началото на двайсети век, ми се стори най-елегантна — беше подредена просто и с вкус, а на стените й висяха две големи картини, имитиращи прозорци към градина, в която цъфтяха вишни. Картините толкова успешно се вписваха в пространството, че илюзията беше пълна — особено откъм страната на олтара, където беше главата. Самата глава ми се стори неизразителна — украсяваше я само един наниз перли, а прическата й беше съвсем проста. На олтара пред нея стоеше бял емайлиран телефон, разбит от куршум. До него лежеше дълъг коралов мундщук. Като се вгледах, забелязах дупки от куршуми по мебелите и картините. На слепоочието на сухата глава също имаше някаква странна следа — но би могло да е и продълговата бенка.
В първата съветска стая функцията на олтара се изпълняваше от сложена върху две табуретки врата. На нея също стоеше телефон — черен и рогат, с подобна на автомобилна магнето манивела отстрани. Стаята беше почти празна — украсяваха я стоящи в ъгъла знамена и кръстосани саби на стената. Затова пък в олтарната ниша имаше едновременно две глави — едната висеше в центъра, а другата сиротно се гушеше в ъгъла. Край олтара стоеше обвит с алена лента траурен венец, също така изсъхнал, както и главата отгоре.
Олтарът в следващата стая се оказа масивно канцеларско бюро. На него лежеше купчина картонени папки с документи. Телефон имаше и тук — масивен апарат от черен ебонит, излъчващ с целия си вид спокойна надеждност. До стените стояха библиотечни шкафове с редове еднакви кафяви книги. Глава в олтарната ниша изобщо нямаше. Виждаха се само омотани с изолирбанд тръбички, стърчащи изпод кожата.
Затова пък последната стая беше истински музей на късносъветския бит. В нея се съхраняваха страшно много вещи. Безвкусни кристални вази и чашки в бюфетите, килими по стените, палта от норка на закачалките, огромен чешки полилей на тавана… В ъгъла стоеше прашен цветен телевизор, подобен на сандък. А в центъра на олтарната маса, сред стари вестници и албуми със снимки, пак имаше телефон — този път от бяла пластмаса, със златен герб на СССР на диска. В тази олтарна ниша имаше глава — обикновена, с нищо отличаваща се суха глава с къносан кръгъл кок и големи рубинени обеци на ушите.
По-нататък път нямаше. Залата на развития социализъм, както нарекох за себе си тази олтарна стая, завършваше със стоманена врата. На нея висеше позеленяла от древност табелка с причудливо гравирани букви:
Велiкият Прлпъ
Видях на стената копче на звънец. Попристъпвах от крак на крак и позвъних.
Измина около половин минута. Бравата щракна и вратата се открехна на няколко милиметра. Повече не я отвориха. Изчаках още малко и доближих ухо до пролуката.
— Момичета, момичета — долетя до мен хриплив женски глас. — Я се скрийте бързо! Зад паравана, на кого говоря!
Позвъних още веднъж.
— Да, да! — отзова се гласът. — Влез!
Влязох и деликатно придърпах вратата след себе си.
Олтарната стая беше със същите размери като предишните, но изглеждаше по-голяма заради евроремонта (да се подбере друга дума беше трудно). Стените й бяха боядисани в бял цвят, а подът беше застлан с едри пясъчни плочки. Цялостно тя приличаше на московско жилище средна ръка — само мебелите изглеждаха твърде скъпи, дизайнерски. Но те бяха малко — ален диван и две сини кресла. На стената срещу олтара (никак не можех да се принудя да погледна на тази страна) висеше плазмен телевизор. До него стоеше бамбуков параван с изображението на нощно френско небе ала Ван Гог — сякаш с многобройни преобърнати малолитражни автомобили, пламтящи в бездънната горна бездна. Явно зад този параван наредиха да се скрият на момичетата.