— Здравей — каза ласкав глас. — Какво се извръщаш. Погледни ме, не бой се… Не приличам на Ксения Собчак, хе-хе-хе. Приличам на Гайдар с цици… Майтап бе, майтап! Може би ще вдигнеш очички, а?
Вдигнах очи.
Олтарната ниша също носеше следите на евроремонт. Имаше ги даже по кожата на прилепа — покрай стената тя беше покрита с петна от бял латекс.
От центъра на нишата с усмивка ме гледаше женско лице — както казват, със следи от някогашна красота. Главата на вид беше около петдесетгодишна, а реално със сигурност на повече, защото дори и аз, не особено наблюдателен за такива неща, забелязвах следите от многобройните козметични процедури и подмладяващи инжекции. Усмихваше се само устата, а обградените с неподвижна кожа очи гледаха със съмнение и тревога.
Главата имаше крайно сложна прическа — комбинация от растаманското „дай да палнем“ със студения гламур на Снежната кралица. Отдолу се люлееха сноп пъстри расти, в които бяха вплетени разнокалибрени мъниста и плетени шнурчета, а нагоре косите бяха сякаш вдигнати на ветрило от четири паунови пера, оформени в конструкция със златни верижки и конци. Този ажурен блестящ многоъгълник приличаше на корона. Прическата беше впечатляваща — помислих си, че би изглеждала добре във филма „Пришълецът срещу Хищникът“ над главата на някаква зъбата космическа свиня майка. Но над умореното и подпухнало женско лице тя изглеждаше донякъде нелепо.
— Я ела, ела при мама — измърка главата. — Дай да ти се налюбувам.
Отидох до нея и се целунахме три пъти по руския обичай — деликатно улучвайки с устни встрани от устните, по бузите до устата.
Порази ме способността на главата да маневрира — стори ми се, че тя отначало долетя при мен от едната страна, след това мигновено изникна от другата и веднага се пренесе назад в изходната точка. Аз едва успявах да завъртя очи.
— Ищар Борисовна — каза главата. — За тебе — просто Ищар. Имай предвид, аз не на всички говоря така. А само на най-хубавките, хе-хе…
— Рама Втори — представих се.
— Знам — каза Ищар. — Сядай. Не, почакай. Да ударим по едно коняче за срещата.
— Ищар Борисовна, за днес не бива повече — произнесе строг девически глас иззад завесата.
— Е, за срещата, за срещата — каза главата. — По пет грама. Стой си на мястото, на мен младежът ще ми помогне.
Тя кимна към олтарната маса.
Там цареше пълен безпорядък — мраморната плоча беше затрупана с лъскави списания, сред които стояха флакони с козметика и бутилки скъп алкохол. В самия център на този хаос се извисяваше масивен тежък лаптоп — една от онези скъпи играчки, които се правят за замяна на настолните компютри. Забелязах, че печатната продукция на масата не се свеждаше само до чистия гламур — тук имаше и издания от типа на „Вашата градина“ и „Ремонт в Москва“.
— Ето го коняка — каза Ищар. — И чашлета. Няма нищо, чисти са…
Взех от масата бутилка Hennessy ХО, напомняща по форма каменните идоли от най-първия олтар, и разлях коняка по големите кристални чаши, които главата нарече „чашлета“. Според мен те повече приличаха на вази, отколкото на чаши — в тях се събра почти цялата бутилка. Но възражения не последваха.
— Така — каза Ищар. — Чукни се сам със себе си… И помогни на мамчето…
Дръннах чашите една в друга и протегнах едната напред, без да разбирам какво да правя по-нататък.
— Обръщай, не бой се…
Наклоних чашата, главата ловко се гмурна под нея и улови жълто-кафявата струя — на пода не капна и капка. Аз кой знае защо си помислих за дозареждане във въздуха. Вместо шия Ищар имаше мускулесто краче, дълго над метър, което я караше да прилича на оживяла дървесна гъба.
— Сядай — каза тя и кимна към синьото кресло до масата. Приседнах на крайчеца му, отпих малко коняк и оставих чашата на плота.
Главата попримляска с устни и замислено притвори очи. Аз имах достатъчен опит от общуването си с вампири, за да разбера какво значи това. Прокарах ръка по врата си и си погледнах пръстите — и наистина по тях имаше мъничко червено петънце. Явно бе успяла да ме ухапе, докато се целувахме. Главата отвори очи и се втренчи в мен.
— Не обичам да ме…
— А аз обичам — прекъсна ме главата. — С коняче, хе-хе. На мен ми е позволено… Е, какво… Здравей, Рама, който си Рома. Тежко детство си имал. Клетото ми момче.