— На тебе Енлил нали ти даде рисунката от долара — каза тя. — Там, където е пирамидата с окото. Ето това именно е технологията на производството. И едновременно — мой алегоричен портрет. Е, не лично мой, а на всяка Ищар във всяка страна…
— Вие сте по-симпатична — вметнах аз.
— Благодаря. Пирамидата е тялото на богинята, в което се кондензира баблосът. А окото в триъгълника е обозначение на сменяемата глава, която позволява да се възобновява връзката с хората и да ги виждат след всяка катастрофа или промяна в техния свят. След всяко „да сринем старий, гнилий строй“. Окото е отделено от пирамидата, затова за вампирите е все едно в какво ще вярват хората след сто години и какви хартийки ще бъдат в обращение в техния свят — долари или динари. Ние сме като дълбоководни риби — за нас не е страшен никакъв ураган на повърхността. Той няма да ни засегне.
— Разбирам — казах.
— А що се отнася до това, че съм по-симпатична… Е, не умееш ти да се преструваш. Смешен си, все пак… Впрочем благодаря за мнението ти относно прическата ми. Ще го имам предвид…
Нищо не й бях казал за прическата, но разбрах, че първото впечатление е успяло да се запечата в моята червена течност.
— Извинете, моля — казах смутено.
— Аз не се обиждам, не съм глупачка. Всичко е правилно. Просто и на мен ми става скучно. Аз нали и телевизор трябва да гледам, и списания да чета, а сега пък на това отгоре и интернета. Там толкова всякакви, най-различни неща рекламират! И ти обясняват — ти, значи, си достойна! Не се съмнявай…
Ищар се засмя и разбрах, че вече е съвсем пияна.
— А аз не се и съмнявам — продължи тя. — Много ясно, че съм достойна, след като цялата далавера на мене се крепи. Но нали не мога да си купя самолет. Или яхта… Тоест мога, разбира се, ама какво да ги правя? И каква яхта… Аз тука наскоро гледах една реклама. В списанието, ей там, погледни…
Тя кимна към масата.
Лежащото на края й гланцирано списание беше отворено на голяма цветна снимка. Булка, цялата в бяло, стоеше до сватбената лимузина, потопила лицето си в букет от люляци. Кавалкадата от съпровождащи коли търпеливо чакаше, замисленият младоженец сучеше мустак до отворената врата. Фотографът майсторски бе уловил завистлив женски поглед от движещата се в отсрещното платно малолитражна кола. Под снимката имаше надпис: „Превръзки „ОКсиня“. Победа в парКура!“.
Едва сега до мен окончателно достигна смисълът на думите на Енлил Маратович за bush, който го няма. Шегата ми се видя безобразно жестока.
— Аз даже и такава победа не мога да си купя — каза Ищар. — Знаеш ли, като в песента — „и значи нужна е на нас победа — една за всички, и цената ще платим!“. Фронтоваците казват: „Смисълът тук не е в това, че парите са много, а в това, че краката ги няма“. Та и аз така. Мога само да си направя фризура. И грим. И обеци да си сложа. И това е. Не се надсмивай над старата глупачка.
Обзе ме срам. И освен това ми стана жал за нея. Слава богу, че забелязах белезите от лифтинга чак след ухапването. Нека си мисли, че поне това са й направили както трябва.
Разнесе се пиукането на мобилен телефон.
— Да — отговори Ищар.
От слушалката в ухото й се дочу тихото квакане на мъжки глас.
— При мен е — каза Ищар. — Говорим си, да… Добро момче е, добро. Като израсне, ще го назнача вместо тебе, дърт шопар такъв, разбра ли? Какво, хвана ли те шубето? Ха-ха-ха…
Слушалката в ухото й заквака отново.
— Е, добре — съгласи се тя. — Нека да тръгва, щом е тъй.
Тя вдигна очи към мен.
— Енлил. Казва, че ти е време да се качваш.
— А как да се кача? — попитах.
— С асансьора.
— А къде е асансьорът?
Ищар кимна към стената.
Едва сега разбрах, че стаята няма втори изход — ние бяхме в последната стая на галерията. Там, накъдето сочеше Ищар, се намираше не входът към следващата олтарна стая, а вратата на асансьора.
— По-добре да бях слязъл с него — казах. — Че без малко да се удавя.
„Тук не може да се слиза. Може само да се качваш. И ако ти провърви. Край, сбогувам се с тебе. Сега ще ми призлее.
— Ама какво става? — попитах изплашено.
— Баблосът ще тръгне. А аз съм толкова пияна… Ще се замотая в крилете… Махай се оттука. Тоест не, я ми ела…
Помислих си, че пак се гласи да ме ухапе.
— Вие искате…?
— Не — каза тя. — Ела де, не бой се…
Приближих се плътно до нея.
— Наведи се и затвори очи.
Щом изпълних молбата й, нещо мокро ме шляпна в средата на челото, сякаш удариха там пощенски печат.