— Сега вече край.
— Довиждане — казах аз и тръгнах към асансьора.
Щом влязох вътре, се обърнах към Ищар.
— И още нещо — произнесе тя, гледайки ме втренчено. — За Хера. По-полека с нея. Преди много години Енлил си имаше една приятелка, подобна на нея. Въртяха там някакви джиджи-биджи, хапваха бурито и лапаха мухите. Но до леглото не стигнаха. Аз го попитах веднъж защо. И знаеш ли какво ми каза? „Ако не молиш черната мамба да те ухапе, може дълги години да се наслаждаваш на нейната топлина…“ Тогава си помислих, че той е студен и равнодушен циник, хе-хе-хе… А сега разбирам — точно затова е още жив…
Искаше ми се да попитам какво общо има Хера, но не успях — вратата се затвори и асансьорът тръгна нагоре. Погледнах към отражението си в полираната стоманена врата и видях на челото си подобен на алена роза отпечатък от устни.
Achilles strikes back
Енлил Маратович ме посрещна до асансьора.
— Идваш тъкмо навреме — каза той, загледан в челото ми. — Жребенето вече върви.
— Жребене ли?
— Да. Теглят жребий. Подбират ти халдей за дегустация.
— Кой го подбира?
— Те винаги правят това сами, ние не се месим. Имат си ритуал, доста красив. Листчета с имената, червен цилиндър… Има да го гледаш.
Минахме край неговия кабинет и спряхме до вратите към кръглата зала. Освен нас в коридора нямаше никого.
— Ще чакаме тук — каза Енлил Маратович. — Когато жребият приключи, ще излязат при нас.
— Бих искал да си избърша челото. Трябва ми салфетка.
— В никакъв случай — отвърна Енлил Маратович. — Целувката на Ищар е твоят билет за новия живот. Трябва да го виждат всички.
— Странно място за билет — казах.
— Най-подходящото. По дискотеките нали слагат по кожата разни цветни печати, за да не си играят с хартийки? Тука е същото… Дава право на безплатни напитки, хе-хе…
— Енлил Маратович — казах, — след като вие самият отворихте дума за напитки… Кога ще ми дадат баблос?
Енлил Маратович ме погледна с недоумение — което, както ми се стори, граничеше с презрение.
— Ти смяташ, че вече си готов за служение?
Този въпрос ме развесели. Да бе, помислих си, разбира се. Вампирите са просто още една разновидност на слугите на народа, можех да се досетя. Но на глас казах друго:
— А защо пък не. Мен самата Ищар Борисовна искаше да ме почерпи. Просто не й се намираше.
Енлил Маратович се засмя.
— Рама — отвърна той, — Ищар така се шегува. Даже не знам как да се отнасям към твоето лекомислие. В нашия свят всичко е не тъй просто, както ти се струва.
— А какво му е сложното?
— Сега ще разбереш. Носиш ли си Бонбона на смъртта?
— А защо? — сепнах се аз.
— У теб ли е, или не?
Поклатих отрицателно глава. Усмивката изчезна от лицето на Енлил Маратович.
— На тебе Локи каза ли ти, че вампирът никога не излиза от дома си без Бонбона на смъртта?
— Каза ми — рекох аз. — Просто…
— Не се мъчи да се оправдаваш. Като наказание за тази непростителна, повтарям, напълно непростителна разсеяност би следвало да те изпратя на дегустацията с празни ръце. Та да получиш урок за цял живот. Не го правя само защото случващото се има значение за репутацията на цялата ни общност. И не можем да рискуваме…
В ръката на Енлил Маратович се появи бонбон в блестяща зелена обвивка със златен кант. Досега не бях виждал такива.
— Изяж го сега — нареди той. — Че ще вземеш и този да загубиш.
Разгърнах обвивката и метнах бонбона в устата си.
— А това за какво е? — попитах. — Нали казахте, че отначало ще има дегустация.
— Точно така — каза Енлил Маратович. — Дегустация. Ще трябва да проникнеш в душата на един от халдеите и да откриеш на събралите се най-съкровената му тайна. Направиш ли го, ти се подлагаш на опасност.
— Защо?
— Защото душите на халдеите са такива. Когато започнеш да разказваш пред публиката за това, от което препарируемият се срамува най-много, той най-вероятно ще се опита да ти запуши устата. Даже да те убие. И тогава без Бонбона на смъртта си загазил.
— Чакайте малко — казах изплашено. — Така не сме се разбирали! Говорихме, че това ще е просто дегустация.
— То и си е просто дегустация. Но живата емоционална реакция на ухапания във всички времена е била единственият сертификат за истинността на събитието. Затова извади от него най-вкусното, ясно? Измъкни това, което той крие най-дълбоко от всичко и от което най-много се срамува. Обърни го с хастара навън. Но бъди готов, че ще се опита да те спре.