— Ами ако успее? — попитах.
— Страхуваш ли се?
— Страхувам се — признах си.
— Тогава трябва да решиш кой си ти — каза Енлил Маратович. — Сополанко от квартал-спалня или пич, който си играе на комар с живота.
— Какъв? — попитах.
— Пич, който си играе на комар с живота. Така казват, ако си не просто вампир, а и истински мъж. Та ти какъв си?
Сополанко от квартал-спалня със сигурност не исках да бъда.
— Пич, който си играе на комар с живота — отвърнах аз решително.
— Докажи го. Преди всичко на себе си. И заедно с това на всички останали. По-лесно е, отколкото си мислиш. Съсредоточи се върху дегустацията. От какво те е страх? Ти си имаш Бонбона на смъртта, а халдеят няма да го има.
— А вие хубав ли ми дадохте? — притесних се аз. — Да не е с изтекъл срок?
— Ще разберем — усмихна се Енлил Маратович.
Спомних си, че трябва да стегна воинския си дух, извърших необходимата комбинация от вдишвания и издишвания и веднага усетих скоклива лекота в цялото си тяло.
Всичко беше както по време на занятията ми с Локи, но едно-друго се оказа ново и неочаквано — знаех какво става зад гърба ми. Усещах очертанията на коридора, повърхността на стените и пода с всичките им неравности — сякаш ги виждах с някакво рибешко око на тила си. Беше главозамайващо.
Вратите на залата се разтвориха и в коридора се появиха Мардук Семьонович и Локи.
По вида им личеше, че се е случило нещо неочаквано.
— Е, кой? — попита Енлил Маратович.
— Слушай — каза Мардук Семьонович, — спукана ни е работата. Те избраха Семнюков. Заместник-министъра.
— Ебаси — промърмори Енлил Маратович, — само това ни липсваше. Ама че загазихме…
— Какво има? — попитах изплашено аз.
— Така — каза Енлил Маратович, — върни ми бонбона… А. ти вече го изяде… Хе-хе-хе, не бой се бе, не бой се. Майтапя се. Слушай, само не го убивай докрай, става ли? Щото ще понесем тежка загуба. „Лебедово езеро“ по телевизора, разбира се, няма да пуснат, но човекът все пак е небезизвестен.
— Аз не възнамерявам да убивам никого — казах. — Стига ми аз самият да остана жив.
— А по принцип можеш и да го убиеш — продължи Енлил Маратович замислен. — Но само ако го направиш красиво. Ще го минем като автомобил на катастрофа…
И той ме подбутна към вратите, иззад които долитаха гласове и музика. Докосването му беше меко и приятелско, но на мен ми се стори, че съм гладиатор, когото с бичове изгонват на арената.
В залата имаше промени — сега я осветяваше електричество и тя наистина напомняше циркова арена. Банкетните маси бяха избутани до стените.
Халдеите се тълпяха около празното петно в центъра и образуваха жив пръстен. Бяха повече, отколкото преди — явно мнозина аристократично бяха пристигнали за второто действие. Сред тълпата от време на време се мяркаха човешки лица — това бяха вампирите. Те ми се усмихваха ободряващо сред блестящите със златно равнодушие маски.
Някои от халдеите носеха странни одежди — подобие на пухкава пола, направена или от пера, или от овча дългорунна кожа. Такива бяха само няколко души и всичките се отличаваха с добро физическо развитие — явно това беше халдейският шик за героите на фитнеса.
Един такъв полугол Херкулес стоеше в празния център на залата, скръстил ръце на гърди. По металното му лице играеха безжалостни електрически отблясъци. Горната част на тялото му представляваше космата планина от мускули, солидното бирено коремче лишаваше облика му от хармония, но пък добавяше страхотия. Помислих си, че ако хуните или вандалите оставяха след себе си скулптурни паметници, те щяха да са портрети на подобни тела. Сред черния гъсталак на гърдите му висеше верижка с амулети — нещо тотемно, някакви животинки и птици.
Даже и сам да не разбирах отговорността на момента, можех да се досетя за всичко по лицата на гледащите ме вампири. От едната страна беше нашият крехък свят, защитен само от вековните предразсъдъци и Бонбона на смъртта, а от другата — безпощадното човешко стадо… Реших за всеки случай да сбера кураж още веднъж. Повторих необходимата комбинация от вдишвания и издишвания, отидох до полугодия халдей, кимнах строго, повоенному, и казах:
— Здравейте. Както знаете, днес ние с вас ще действаме ъ-ъ… така да се каже, в тандем. Вероятно е редно да се запознаем. Моето име е Рама. А вие как се казвате? Зная само вашата фамилия.
Маската се обърна към мен.
— Струва ми се — каза тя, — че трябва да изясниш това сам. Или не?
— Значи няма да възразявате, ако ви…
— Ще възразявам — отвърна решително маската.
В залата се разсмяха.