— В такъв случай ще ми се наложи да прибягна до насилие — казах аз. — Разбира се, в строго необходимите граници.
— Ха да видим как ще изглежда това — отвърна Семнюков.
Направих крачка към него и той застана в небрежна боксьорска стойка.
Един удар на този юмрук би могъл да ме убие на място, затова реших да не рискувам, като му подхождам твърде много отпред.
Реших да му подходя отзад.
Това ми струва болки в мускулите и ставите, затова пък действително се получи красиво, както ми беше заръчал Енлил Маратович. Цялата последователност от движения, които ме доведоха до зададената точка, отне не повече от секунда. Затова пък тая секунда беше много дълга и за мен се разтегна в цяло гимнастическо упражнение.
Отначало направих бавна и неуверена крачка към него. Той глумливо разпери ръце, сякаш се кани да ме посрещне с прегръдка. И тогава се втурнах напред. Той даже не беше разбрал, че съм мръднал от мястото си, а аз вече се шмугвах под ръката му. В момента, в който забеляза движението ми, аз успях да застана в тила му и да копирам огледално неговата глумлива поза — облегнах се на гърба му и разперих ръце. Той започна да се обръща.
И тогава с риск да си изкълча врата, с движение едновременно сякаш лениво и неправдоподобно бързо, завъртях глава и щракнах със зъби. Без престорена скромност казвам, че тази секунда беше достойна за филм — и даже може би за ускорено снимане.
Когато Семнюков се завъртя към мен, вече бях извън обхвата на юмруците му. Аз така и не се завъртях с лице към него. Но когато той направи крачка към мен, аз, без да гледам, го спрях с жест.
— Стоп — казах. — Стоп. Всичко вече се случи, Иван Григорисвич. Гризнах ви. Сега нашите функции стават противоположни. Аз трябва да ви провокирам към агресия, а вие — с все сили да се съпротивявате.
— Цялата зала знае, че съм Иван Григориевич — отвърна Семнюков.
Примляснах няколко пъти с устни (правех го само заради драматичния ефект — и може би също и като подражание на старшите вампири) и казах:
— Предлагам джентълменско споразумение. Точно пред краката ви минава широка тъмна линия — имам предвид орнамента, който украсява пода. Виждате ли го?
Аз самият не виждах линията — но точно знаех къде минава тя, сякаш навигационната система в главата ми беше направила всички необходими разчети. Енлил Маратович явно имаше някакъв специален сорт Бонбони на смъртта, командирски.
— Ще смятаме — продължих, — че вие сте загубили, ако пресечете тази линия. Става ли?
— А защо ми е на мен това джентълменско споразумение? — попита Семнюков.
— За да можете поне за кратко да бъдете джентълмен.
— Интересно — каза учтиво Семнюков. — Какво пък, да пробваме.
Усетих го как направи крачка назад.
Смръщих вежди и изобразих върху лицето си крайна съсредоточеност. Изтече около минута и в залата настъпи абсолютна тишина. Тогава заговорих:
— И тъй, какво да кажа за вашата душа, Иван Григориевич? Съществува известно мнение, че дори и в най-калпавия човек може да се намери нещо хубаво. Мълчах толкова дълго, защото търсех това, хубавото, у вас… Уви. Има само две черти, които ви придават нещо човешко — че сте педераст и че сте агент на Мосад. Всичко останало е неизразимо страшно. Дотолкова страшно, че даже на мен, професионалния вампир, ми призлява. А аз, повярвайте ми, съм виждал бездни…
Семнюков мълчеше. Над залата надвисна напрегната тишина.
— Знаем, Рама, че си виждал бездни — изрече зад гърба ми гласът на Енлил Маратович. — Тях всички тук са ги виждали. Постарай се да не приказваш на вятъра. Тия простотии ги знаят всички и това не е никакъв компромат.
— Та то и аз не привеждам тези сведения в качеството им на компромат — отвърнах. — По-скоро обратното. Ако искате да знаете, най-мръсната, най-страшната, най-срамната и болезнена тайна на тази душа, моля, заповядайте… Ще пропусна детайлите от личния живот на този господин, ще премълча за неговата финансова непорядъчност и патологична лъжливост, защото самият Иван Григориевич не се стеснява от нищо от изброеното дотук и смята, че всички тези качества го правят динамичен съвременен човек. И за това той, за нещастие, е прав. Но има едно нещо, от което Иван Григориевич се срамува. Има нещо, скрито истински дълбоко… Може би не трябва да го казвам?
Усещах как в залата се сгъстява електричество.
— Все пак навярно ще се наложи да го кажа — заключих аз. — Та значи тъй. Иван Григориевич е на приятелска нога с мнозина финансови асове и едри бизнесмени, някои от които присъстват тук. Всички те са много богати хора. Иван Григориевич също им е известен като едър бизнесмен, чийто бизнес е временно под доверително управление на група адвокати, тъй като нашият герой вече много години е на държавна служба…