Почувствах как главата на Семнюков се размърда от една страна на друга, сякаш отричаше нещо. Замълчах — предполагах, че ще иска да отговори. Но той не каза нищо.
— Та значи, господа — продължих. — Най-срамната, мрачна и мокра тайна на Иван Григориевич е, че доверителното управление, акциите, адвокатите — всичко това е менте, а той няма никакъв реален бизнес. Има чифт потьомкински фирми, състоящи се от юридически адрес, име и лого. И тия фирми са нужни не за извършване на машинации, а за да имитират, че той се занимава с машинации. Впрочем интересно наблюдение, господа — от примера на Иван Григориевич можем ясно да формулираме къде в наши дни минава границата между богатия и бедния човек. Богатият човек старателно си дава вид, че парите му са по-малко, отколкото са в действителност. А бедният човек се прави, че са повече. В този смисъл Иван Григориевич безусловно е беден човек и от своята бедност той се срамува повече от всичко — макар че мнозинството наши съотечественици биха го сметнали за много богат. Той си има измислени много начини да скрива реалното положение на нещата — има си даже такова нетривиално нещо като потьомкинска офшорка. Но в действителност живее от подкупи като най-обикновен чиновник. И макар това да са доста едри подкупи, те все едно не му стигат. Защото начинът на живот, който води Иван Григориевич, не е евтин. Нещо повече, той, естествено, не може и да се сравнява с тези хора, с които гуляе в Давос и Куршевел… Това е.
— Аз това го знаех — обади се мъжки глас в групата на халдеите.
— А аз — не — откликна друг.
— Аз също не — произнесе трети.
Иван Григориевич престъпи чертата на пода. Изглежда, го направи незабелязано за себе си — но фаталната крачка я видяха мнозина и в залата се разнесоха весели викове: „Прекрачи, прекрачи!“ и „Загуби!“, сякаш бяхме на снимките на телевизионна викторина. Иван Григориевич смирено кимна с глава, признавайки поражението си, а после се нахвърли срещу мен с юмруци.
Аз не го виждах, но го усещах. Ръката му се носеше към тила ми. Отклоних глава и юмрукът му, появил се иззад гърба ми, бавно премина покрай ухото ми. Видях на китката му бялото кръгче на часовников циферблат с раздвоения кръст на Vacherone Constantine.
Най-странното беше, че събитията във физическия свят се случваха крайно бавно, но мислите ми се движеха в привичното темпо. „Защо кръстът е раздвоен?“ — помиеш си аз и си дадох команда да не се отвличам. Спомних си съвета, който Хектор даде на Парис преди двубоя във филма „Троя“: „Мисли само за неговия меч и за твоя“. Но вместо мечове изведнъж си представих кушетката на психоаналитик. Ама че мерзост е този дискурс…
Всичко последвало се случи в реално време практически за миг, но по моя субективен хронометър беше операция с примерно такава дължина като, да речем, приготвянето на сандвич или смяната на батерийките на фенерче.
Преди Иван Григориевич да стигне до мястото, където стоях, аз отскочих встрани, сгънах се във въздуха и когато туловището му премина край мен, аз го хванах за рамото и позволих на инерцията от неговото движение да ме дръпне след себе си. Ние заплувахме през пространството като двойка фигуристи. Той беше твърде огромен, че да го налагам с гол юмрук. Необходимо беше нещо тежко, желателно метално — единственият подобен предмет, до който можех да достигна, беше маската му. Изтръгнах я, размахах я във въздуха и стоварих върху главата му равнодушното златно лице. Веднага след удара пуснах рамото му и се разделихме. Маската остана в ръката ми. Във всичко това нямаше нищо сложно, само от резките движения и напрежението ме боляха ставите.
След като се приземих, той направи няколко крачки и рухна на пода по очи (помислих си, че е решил да избегне позора, като се престори на зашеметен).
Явно неслучайно си бях спомнил за Хектор. Мизансценът дотолкова напомняше епизода от „Троя“, където Брад Пит убива великана-тесалиец, че не устоях на съблазънта да бъда за малко Ахил. Пристъпих към тълпата халдеи, притиснах към лицето си маската на Иван Григориевич, огледах ги и гръмогласно повторих думите на Брад Пит:
— Is there no one else?
Отговорът, както и във филма, бе мълчание.
Маската се оказа неудобна — притискаше носа. Свалих я и видях, че златният нос е сплескан като от удар с чук. Може би Иван Григориевич не се преструваше.
— Рама — каза тихо Енлил Маратович, — няма нужда да преиграваш. Всичко е хубаво с мярка…
Той се обърна към естрадата, плесна с ръце и изкомандва: