— Музика!
Музиката премахна обхваналото залата вцепенение. При Иван Григориевич отидоха няколко халдеи, наведоха се над него, вдигнаха го и го повлякоха към изхода. Щом видях, че той си мърда краката, аз се успокоих.
Халдеите идваха на себе си — разпръсваха се из залата, вземаха си напитки, разговаряха помежду си. Мен ме заобикаляха. Аз стоях сред петно от празнота с тежката маска в ръце и не знаех какво да правя по-нататък. Енлил Маратович ме погледна сурово и ми направи знак да отида при него. Бях сигурен, че ще ми чете конско. Но грешах.
— Много добре — тихо каза той, навъсил вежди. — С тия кучи синове само така бива. Браво. Изплаши ги всичките до насиране. Ей какво нещо са туй младите мускули, аз вече не мога така.
— Защо само мускули? — обидих се аз. — Според мен главната роля я изигра интелектът.
Енлил Маратович се направи, че не е чул тази ми забележка.
— Но това още не е всичко — каза той. — Сега се постарай да им се харесаш. Участвай в разговорите им.
При тези думи той ми се закани с пръст. Отстрани нашият разговор изглеждаше така, сякаш строг баща мъмри провинилото се синче.
Несъответствието между мимиката и думите беше забавно.
— Да поработя като кралица на бала? — попитах.
— Няма нужда да се събличаш — отвърна Енлил Маратович. — И верижка с пудел също няма да има. Достатъчно е да се представиш на най-важните гости — за да те познават лично. Ела, ще те представя. И се усмихвай колкото се може по-широко — те трябва да са сигурни, че си студено лицемерно копеле.
Войници на империята
Енлил Маратович ме подбутна към трима халдеи, обсъждащи нещо наблизо, и тръгна след мен. Когато наближихме, разговорът им секна и те се втренчиха в нас. Енлил Маратович успокоително вдигна пред себе си ръка с разперени пръсти. Аз изведнъж разбрах смисъла на този древен жест — да покаже на събеседника, че в ръцете на приближаващия няма нито нож, нито камък.
— Край — каза Енлил Маратович весело, — днес повече не хапем. Аз момъка го смъмрих за грубиянството.
— Нищо, нищо — отвърна крайният халдей, сгърбен невисок мъж в хламида от сива тъкан, обсипана с дребни цветчета. — Благодаря за увлекателното зрелище.
— Това е професор Калдавашкин — съобщи ми Енлил Маратович. — Началник на дискурса. Несъмнено най-отговорната длъжност в Дружеството на градинарите.
Той се обърна към Калдавашкин.
— А това, както вече знаете, е Рама Втори. Моля да го обичате и уважавате.
— Ще го обичаме, че как — присви към мен старческите си сини очи Калдавашкин, — не ни е за пръв път. Ти, както чух, си отличник по дИскурс?
По ударението на първата сричка разбрах, че пред мен стои професионалист.
— Не точно отличник — отвърнах, — но по дискурс определено бях по-добре, отколкото по гламур.
— Радвам се да чуя — каза Калдавашкин, — че такива неща още се случват в Петата империя. Обикновено е точно обратното.
— В Петата империя? — учудих се аз. — Това пък какво е?
— Нима Йехова не ти е обяснявал? — учуди се в отговор Калдавашкин.
Помислих си, че може просто да не си спомням, и свих рамене.
— Това е световният режим на анонимна диктатура, който наричат „пети“, за да не го бъркат с Третия райх на нацизма и с Четвъртия Рим на глобализма. Тази диктатура е анонимна, както сам разбирана, единствено за хората. А всъщност е хуманната епоха Vampire Rule, вселенска империя на вампирите, или както пишем в тайна символична форма Empire V. Нима в курса ви това го нямаше?
— Имаше нещо такова — казах аз неуверено. — Да бе, да… Балдур казваше още, че култура на анонимната диктатура се явява гламурът.
— Не култура — поправи ме Калдавашкин, вдигайки пръстче, — а идеология. Култура на анонимната диктатура се явява развитият постмодернизъм.
Това със сигурност не бяхме го минавали.
— А какво е това? — попитах.
— Развитият постмодернизъм е такъв етап в еволюцията на постмодернизма, когато той престава да се опира на предшестващите културни формации и се развива най-вече на своя собствена основа.
Дори и смътно не разбрах какво има предвид Калдавашкин.
— Какво означава това?
Калдавашкин няколко пъти премига с очите си метличини през прорезите на маската.
— Точно това, което ти днес ни демонстрира по време на своята реч — отвърна той. — Вашето поколение вече не познава класическите културни кодове. „Илиада“, „Одисея“ — всичко е забравено. Настъпи епохата на цитати от телевизионни предавания и филми, тоест предмет на цитиране стават предишните заимствания и цитати, които са откъснати от първоизточника и са изтъркани до абсолютна анонимност. Това е най-адекватната културна проекция на режима на анонимната диктатура — и едновременно най-ефективният принос на халдейската култура в създаването на Черния шум.