Следващата група, при която ме доведе Енлил Маратович, се състоеше само от двама халдеи, които си приличаха помежду си. И двамата бяха възрастни, не особено спретнати, тлъсти и брадати, само че на единия изпод маската му стърчеше рижа брада, а на другия — сивкавобяла. Белобрадият, както ми се стори, пребиваваше в някаква пол у дрямка.
— Ето това е много интересна професия — каза ми Енлил Маратович, сочейки към рижобрадия. — Може би най-важната за днешния ден. Направо като в италианска драма. Господин Самарцев — нашият главен провокатор.
— Главен провокатор? — попитах аз с почуда. — А какво точно правите вие?
— Въобще това е абсолютно издевателско наименование — басово издудна Самарцев. — Но нали вие, вампирите, обичате да издевателствате над беззащитните хора. Както ти току-що напомни на всички в пределно нагла форма…
От тези думи се стъписах. Самарцев изчака няколко секунди, а после ме бодна с пръст в корема и каза:
— Така показвам какво точно правя. Провокирам. Получава ли се?
И всички наоколо весело зацвилиха. Аз също се разсмях. Както и се полага на един провокатор, Самарцев беше обаятелен.
— Всъщност аз съм мениджър на бъдещето — каза той. — Така да се каже, дизайнер на утрешния ден. А длъжността се нарича така, защото провокацията в наши дни престана да бъде метод за отчитане и стана главен принцип на организацията.
— Не разбирам. Как така провокацията може да бъде метод за отчитане?
— Много просто — отвърна Самарцев. — Това е, когато край самовара седят петима есери и пеят „вихри враждебни над нас са завили“. А сред тях има един внедрен провокатор, който пише за останалите подробни досиета.
— Аха. Разбрах. А как провокацията може да бъде метод на организация?
— Когато провокаторът започва да пее „вихри враждебни“ пръв — отвърна Самарцев. — За да може регистрацията на всички, които припяват, да се води от самото начало. В идеалния случай даже и текста на революционната песен ще го съчинят нашите криейтъри, за да няма никаква самодейност.
— Ясно — казах.
Самарцев отново се опита да ме бодне с пръст в корема, но този път му попречих с длан.
— Това, естествено, се отнася не само за революционните песни — продължи той, — а за всички нови тенденции въобще. Днес никой няма да чака, докато кълновете на новото сами пробият през асфалта.
— Защо? — попитах.
— Защото по асфалта карат сериозни хора. Кълнове по специализираното трасе не са нужни никому. Свободолюбивите кълнове, които разбиват всичко по пътя си, в наши дни е прието да се садят на специално определени за целта места. Мениджърът на този процес по естествен начин става провокатор, а провокацията — мениджмънт…
— А вашият другар с какво се занимава? — попитах аз.
— Младежка субкултура — изрече с прозявка побелелият.
— Виж ти — отвърнах аз. — Е, какво, стиска ли ви да ме замъкнете на майдана?
— С вас няма да стане — отговори побелелият. — Казвам ви го с цялата си младежка прямота.
— Вие май не сте особено млад — отбелязах.
— Правилно — съгласи се той. — Но аз не казвам, че съм млад. Точно обратното, доста съм стар и затова също говоря с цялата си младежка прямота.
— Слушайте — казах, — а можете ли да ми кажете на кого от нашите млади политици може да се вярва? Защото нали не съм само вампир. Аз съм и гражданин на своята страна.
Побелелият халдей и Самарцев се спогледаха.
— Ей — рече Самарцев, — ти, като те гледам, си не по-лош провокатор от мене… Знаеш ли какво е това „параграф 22“?
Това го помнех от дискурса.
— Примерно, да — отвърнах. — Това е ситуация, която, ако може така да се изразя, изключва самата себе си. Мъртва логическа примка, от която няма излизане. От романа на Джоузеф Хелър.
— Правилно — каза Самарцев. — Та значи, „параграф 22“ се състои в следното: каквито и думи да се произнасят на политическата сцена, самият факт, че на тази сцена се появява човек, доказва, че пред нас е курва и провокатор. Защото, ако човекът не е бил курва и провокатор, никой няма да го пусне на политическата сцена — там има три кръга обсада с картечници. Елементарно, Уотсън — ако една жена лапа хуя в публичен дом, от това с висока степен на вероятност следва, че пред нас е проститутка.
Почувствах обида за своето поколение.
— Защо пък непременно проститутка — казах. — Може пък да е шивачка на бельо. Която едва вчера е пристигала от село. И се е влюбила във водопроводчика, ремонтиращ душа в публичния дом. А водопроводчикът я е взел със себе си на работа, защото тя временно няма къде да живее. И там им се е паднала свободна минута.