— Видя ли? — попита Митра.
Кимнах.
— Какво?
— Компютърен специалист.
— Опиши го.
— Като везни — казах аз. — От едната страна е бирата, а от другата — Windows.
Митра не се учуди на тази странна фраза. Той капна капка от течността в устата си и няколко секунди мърдаше с устни.
— Да — съгласи се той — Уиндоус х-р-р-р.
Аз също не се учудих, щом чух това — компютърният специалист изразяваше своята омраза към една от версиите на обслужвания от него продукт, като произнасяше „ХР“ на руски — получаваше се нещо като тихичко грухтене.
— Какво видях? — попитах аз. — Какво беше това?
— Първата ти дегустация — отвърна Митра. — В крайно олекотен вариант. Ако препаратът беше чист, щеше да престанеш да разбираш кой си в действителност. И всичко щеше да продължи много по-дълго. Като не си свикнал, може да получиш и психическа травма. Но така остро се усеща всичко само в началото. После ще свикнеш… Е, какво пък, поздравявам те. Сега си един от нас. Почти един от нас.
— Простете — казах аз, — а вие кой сте?
Митра се засмя.
— Предлагам веднага да минем на „ти“.
— Добре — казах аз, — кой си ти, Митра?
— Аз съм твой по-възрастен другар. Наистина не съм много по-голям. Такова същество, както и ти. Надявам се да станем приятели.
— След като трябва да станем приятели — казах аз, — мога ли да те помоля за една приятелска услуга в аванс?
Митра се усмихна.
— Разбира се.
— Не може ли да ме отвържат от тази стена? Трябва да ида до тоалетната.
— Разбира се — каза Митра. — Моля за извинение, но трябваше да се убедя, че всичко е минало нормално.
Когато вървите паднаха на пода, аз се опитах да направя крачка напред — и щях да падна, ако Митра не ме беше подхванал.
— Внимателно — каза той. — Възможни са проблеми с вестибуларния апарат. Трябва да минат няколко седмици, докато езикът се прихване напълно… Можеш ли да вървиш? Или да ти помогна?
— Мога — казах. — Накъде?
— Вляво по коридора. До кухнята.
Тоалетната, издържана в един стил с апартамента, приличаше на музей за санитарна готика. Седнах върху подобие на черен гностически трон с дупка по средата и се опитах да си събера мислите. Но това не ми се удаваше — мислите изобщо не искаха да се събират една с друга. Въобще се бяха изгубили някъде. Не усещах нито страх, нито възбуда, нито грижа за това какво ще се случи по-нататък.
На излизане от тоалетната открих, че никой не ме варди. В коридора нямаше никого. В кухнята — също. Вратата на задния вход, през който влязох в апартамента, беше само на няколко крачки от кухнята. Но не мислех за бягство — и това беше най-странното. Знаех, че сега ще се върна в стаята и ще продължа своя разговор с Митра.
„Защо не искам да избягам?“, помислих си.
Отнякъде знаех, че не си струва да го правя. Опитах се да разбера откъде — и забелязах нещо изключително странно. В ума ми сякаш се бе появил център на тежестта, някакво черно кълбо, толкова непоколебимо устойчиво, че нищо не заплашваше равновесието на снабдената с него душа. Именно там сега се преценяваха всички възможни варианти на действие — приемаха се или се отхвърляха. Мисълта за бягство бе премерена на тези везни и намерена за твърде лека.
Кълбото искаше да се върна обратно. А тъй като това го искаше кълбото, исках го и аз. Кълбото не ми съобщаваше какво иска. То по-скоро се търкаляше в посоката на нужното решение, а заедно с него натам се търкалях и аз. „Значи ето защо Митра ме пусна от стаята — разбрах аз. — Той е знаел, че няма да избягам.“ Досещах се откъде Митра знаеше това. Вътре в него имаше точно такова кълбо.
— Какво е това? — попитах, след като се върнах в стаята.
— За какво говориш?
— Вътре в мен сега има някакво ядро. И всичко, което се опитвам да мисля, минава през него. Сякаш… съм загубил душата си.
— Загубил душата си? — попита Митра. — А тя за какво ти е на теб?
Явно по лицето ми се отрази объркване — Митра се засмя.
— Душата — това ти ли си, или не си ти? — попита той.
— В какъв смисъл?
— В пряк. Какво наричаш душа — себе си или нещо друго?
— Сигурно себе си… Или не, по-скоро все пак нещо друго…