Реших да изхитрувам — скочих на пода и веднага се върнах на сребърната щанга. След секунда над ухото ми заврещя яростен клоунски глас:
„Какво ще каже за мен историята? Ето какво: още един скапаняк провисна в килерчето! Муа-ха-ха-ха!“.
Реших да не споря повече със съдбата, върнах се в гостната и полегнах на дивана. В действителност ми се искаше само едно — да увисна отново в килера и да премажа с надеждното черно гюлле разшавалите се в главата ми мисли. И майната й на присъдата на историята… Но разбирах, че съм изчерпал лимита. Затворих очи и се накарах да заспя.
Събуди ме позвъняване. Беше Хера.
— Хайде да се видим — каза тя без предисловия.
— Хайде — отговорих аз, без дори да успея да помисля.
— Ела в Le Yeltsine Ivre.
— Това пък какво е? — попитах.
— Опозиционен ресторант. Ако не знаеш къде е, моят шофьор ще мине да те вземе.
— Имаш си кола с шофьор? — учудих се аз.
— Ако ти трябва и ти ще имаш — отвърна тя. — Помоли Енлил. Чао, чакам те. Цунки.
И затвори.
Шофьорът позвъни на вратата половин час след нашия разговор. За това време успях да си взема душ, да се облека в новата си катраненочерна униформа (изглеждаше много аскетично, но я подбираха цял взвод продавачи в „Архипелага“) и да пийна за кураж половин чаша уиски.
Шофьорът се оказа недотам млад мъж в камуфлажно облекло. Имаше леко обиден вид.
— Що за „опозиционен ресторант“ е това? — попитах аз.
— Ами извън града е — отвърна той. — За към четиресет минути ще стигнем, ако няма задръствания.
Долу ни чакаше черен джип BMW последен модел — никога не се бях возил на такъв. Впрочем новината, че мога да се сдобия с точно такъв контейнер за седене из задръстванията изобщо не ме вдъхнови — дали защото вече възприемах финансовите възможности на своя клан като нещо подразбиращо се от само себе си, или просто нервничех преди срещата.
Нищо не бях чувал за ресторант Le Yeltsine Ivre. Названието отпращаше към известното стихотворение на Артюр Рембо „Пияният кораб“. Явно се имаше предвид корабът на нашата държавност, персонифициран в отеца-основател на нова Русия. Странно, че Хера я тегли към официоза, мислех си аз, но може би такива рингтонове сами звънят в душата, когато се появи служебен баварец с шофьор…
Взех да размишлявам как да се държа, когато се срещнем.
Можех да се престоря, че не съм придал на ухапването й никакво значение. Да се направя, че нищо не е станало. Този вариант не вършеше работа — бях сигурен, че ще започна да се изчервявам, тя ще се разкикоти и срещата ще се провали.
Можех да се направя на обиден — по-точно не да се направя, а просто да не прикривам обидата. Това още по-малко вършеше работа. Спомних си лафа на хамалския бригадир от универмага, където бях работил: Обидените ги яхат, за да отидат да серат“. Нямах желание да се конкурирам с шофьора на Хера на пазара на транспортните услуги…
Реших да не си пълня главата с такива мисли, преди да му дойде времето, и да действам според обстоятелствата.
„Елцин Ивр“ се оказа модно място — паркингът беше плътно натъпкан със скъпи коли. Никога не бях виждал такъв оригинален вход на сграда както тук — в тухлената стена беше зазидан истински танк и на посетителите им се налагаше да се покатерят на купола му, над който беше входната порта. Впрочем не беше трудно — натам водеха две ажурни стълбища, разположени от двете страни на танка. По многобройните следи от подметки си личеше, че екстремно настроените са се качвали на танка и отпред просто за да се перчат. На оръдието висеше табела:
„Моля, не ходете по цевта.
От администрацията“.
Коридорът зад входа беше оформен като вътрешността на самолетен корпус — на влизащите се усмихваше девойка в униформата на стюардеса и питаше за номерата на бордните карти — в заведението пускаха само с предварително записване. Явно според замисъла на организаторите клиентите трябваше да попадат от купола на танка право в търбуха на президентския самолет.
Очакваше ме облечен като самолетен стюард келнер, който ме поведе след себе си. Салонът на заведението изглеждаше традиционно, учудване будеха само огромната естрада с табелка „дирижоке от 22.00“ и кръглият басейн — неголям и дълбок, със сводесто мостче отгоре (до него в стената имаше врата с непонятния надпис „мокра“). Проходът към отделните кабинети се намираше в дъното на залата.