— И до какъв извод се стига? — попитах.
— До такъв, че с мъжа трябва да си пределно безжалостна. Защото той нищо друго не заслужава.
— А надуваема жена също ли имахте?
Хера ме погледна изумено.
— Какво, какво?
— Искам да кажа, надуваем пич? — внесох корекция аз.
— Не — каза тя. — А при вас е имало надуваема жена?
Аз измучах нещо неразбираемо.
— А какво правехте с нея?
Махнах с ръка.
— Поне красива ли беше?
— Хайде да сменим темата — не издържах аз.
Хера сви рамене.
— Хайде. Ти самият я подхвана.
Умълчахме се задълго.
— Някак странен ни е разговорът — каза Хера тъжно. — През цялото време се налага да сменяме темата за каквото ида заговорим.
— Нали сме вампири — отвърнах. — Сигурно така и трябва.
В този момент донесоха рибената чорба.
Ритуалът отне няколко минути. Келнерите поставиха на масата натруфен супник, смениха недокоснатите прибори, наредиха чиниите и извадиха от димящите недра на супника ярко оцветена порцеланова фигурка с румени бузи — помислих си, че точно това е МБХ, но от надписа на гърдите й стана ясно, че е Хилъри Клинтън. Келнерът тържествено ни я поднесе и на двамата поред върху кърпа (примерно с такъв вид, както дават на клиента да помирише тапата на скъпо вино) и също така тържествено я върна в супника. Хилъри миришеше на риба. Явно в това имаше някакъв тънък смисъл, но на мен някак си ми убягна.
Когато келнерите излязоха от кабинета, ние така и си останахме да седим на пода.
— Ще ядеш ли? — попита Хера.
Поклатих отрицателно глава.
— Защо? — попита тя.
— Заради часовника.
— Какъв часовник?
— „Патек Филип“ — отвърнах аз. — Дълго е за обяснение. И освен това каква връзка има Хилъри Клинтън с еврорибената чорба? Та тя е американка. Тия според мен прекалиха.
— Ами то сега навсякъде е така по скъпите места — каза Хера. — Някаква епидемия. И в „Изправянето на отритнатия“, и в IBAN Tsarevitch. В „Мария Антоанета“ на булевард „Тверски“ бил ли си?
— Не.
— Гилотина до входа. А из салона се разхожда маркиз дьо Сад. Предлага десерти. В „Ехнатон“ бил ли си?
— Също не — отговорих аз. Чувствах се като някакъв селяк.
— Там въобще съвсем сериозно говорят, че първи в Москва са въвели еднобожието. А собственикът кой знае защо е облечен като Озирис. Или по-правилно е да се каже: съблечен като Озирис.
— Озирис? — попитах.
— Да. Макар че не е ясно каква е връзката. Затова пък на четвърти ноември, в деня на Иван Сусанин, той пет пъти възкръсва при тях в съпровод на музиката на Глинка. Специално за целта докараха кипариси и оплаквачки.
— Все търсят националната идея — казах аз.
— Аха — съгласи се Хера. — Мъчително я напипват и всеки път в последния момент тя се изплъзва. Най-поразителна, разбира се, е тази еклектика.
— Какво ли поразително има тука — казах аз. — Черната течност е все по-скъпа и съответно културата укрепва. Кажи, а този Озирис, за когото говориш, случайно да не е вампир?
— Разбира се, че не. Това не е име, а просто ролева функция. Един вампир не би държал ресторант.
— А да познаваш вампир на име Озирис?
Хера поклати отрицателно глава.
— Кой е този?
Секунда се колебах да й кажа или не — и реших да й кажа.
— На мен Ищар ми заръча да го намеря. Когато видя, че ме интересуват неща, за които тя нищо не знае.
— Например?
— Например откъде се е взел светът. Или какво ще е след смъртта.
— На теб наистина ли ти е интересно? — попита Хера.
— А на теб не ти ли е?
— Не — каза Хера. — Това са обикновени тъпи мъжки въпроси. Стандартни фалически проекции на неспокойния и неразвит разум. Какво ще е след смъртта, ще узная, когато умра. За какво ми е да мисля сега за това?
— И това е вярно — съгласих се миролюбиво аз. — Но след като самата Ищар Борисовна ми каза, трябва да го намеря.