— Питай Енлил.
— Озирис му е брат и те са скарани. Енлил не бива да се пита.
— Добре — каза Хера, — ще разбера. Ако твоят Озирис каже нещо интересно, ще ми разкажеш.
— Разбрахме се.
Станах от мястото си и взех да се разхождам из стаята — уж да си раздвижа краката. Всъщност те не бяха отекли, просто реших да се примъкна по-близо до Хера и се стараех моята маневра да изглежда естествено.
Трябва да си призная, че тези уж естествени придвижвания из стаята преди активната фаза на съблазняването винаги са ми се удавали с усилие, което почти обезценяваше всичко последващо. В тези минути се държах като сексуално обременен идиот (какъвто аз фактически си и бях). Но този път знаех със сигурност какво чувства Хера и възнамерявах максимално да се възползвам от подаръка на съдбата.
Щом стигнах за пореден път до прозореца, аз тръгнах обратно към вратата, на половината път се спрях, завъртях се на деветдесет градуса, направих две чугунени крачки към Хера и седнах до нея.
— Какво ти има? — попита тя.
— Това е като във вица — казах. — Седи един вампир на релсата, пристига друг вампир и му казва: „Я се мръдни!“.
— А — каза Хера и лекичко се изчерви. — Вярно, седим на релси.
Тя придърпа към себе си още една възглавничка релса и я постави между нас.
Разбрах, че пространствената ми маневра не се е получила изящна. Трябваше пак да започвам разговор.
— Хера — казах, — знаеш ли какво исках да те попитам?
— Какво? — попита тя, без да се обръща към мен.
— За езика. Ти сега усещаш ли го?
— В какъв смисъл?
— Ами по-рано, през първия месец-месец и половина, аз го усещах през цялото време. Не само физически, а и с целия си… Мозък ли, що ли. Или, извинявам се за израза, душа. А сега вече не. Мина ми. Въобще никакви усещания не останаха. Сега съм същият като преди.
— Само ти се струва така — каза Хера. — Ние не сме такива като преди. Просто паметта ни се е изменила заедно с нас и сега ни се струва, че винаги сме били такива.
— Как е възможно това? — попитах.
— Йехова нали обясняваше — каза тя. — Ние помним не това, което е станало в действителност. Паметта е набор от химически съединения. С тях могат да стават всички изменения, които са позволени от химичните закони. Наяж се с киселини и паметта също ще се окисли, и тъй нататък. А езикът сериозно изменя нашата вътрешна химия.
— Това звучи някак страшничко — казах аз.
— Че какво страшно има? Езикът няма да ни стори нищо лошо. Той въобще е минималист. Отначало, когато се преселва в нова бърлога, той се настанява, нагажда се и тъй нататък. Тогава те бърка. А после свикваме. Него нали нищо не го вълнува, той спи през цялото време като мечок в бърлогата си. Той е безсмъртен, разбираш ли? Събужда се само за да плюска баблос.
— А по време на дегустация?
— За това не му трябва да се събужда. Какво се случва с нас ежедневно, на него въобще не му е интересно. Нашият живот за него е като сън. Той може би дори невинаги го забелязва.
Замислих се. Такова описание напълно съответстваше на моите усещания.
— А ти пробвала ли си вече баблос? — попитах.
Хера поклати отрицателно глава.
— На нас ще ни дадат заедно.
— Кога?
— Не знам. Доколкото разбрах, ще бъде неочаквано. Решава Ищар. Даже Енлил и Мардук не знаят със сигурност кога и какво. Само примерно.
Всеки път, когато узнавах от Хера нещо ново, усещах леко бодване на ревност.
— Слушай — казах, — аз ти завиждам. Не стига че имаш кола с шофьор, но и научаваш всичко един месец по-рано. Как успяваш?
— Трябва да си по-общителен — усмихна се Хера. — И по-малко да висиш с главата надолу в шкафа.
— Ти какво, да не звъниш постоянно на всички — на Мардук, на Митра, на Енлил?
— Не. Те ми звънят на мен.
— Те пък за какво ти звънят?
— Знаеш ли, Рама, когато се преструваш на тъпичък, ставаш просто неотразим.
Кой знае защо тези думи ме ободриха и аз я прегърнах през рамото. Не мога да се похваля, че това движение ми се получи естествено и непринудено, но тя не отмести ръката ми.
— Знаеш ли какво още не разбирам — казах аз. — Ето, аз се изучих. „Завърших глАмура и дИскурса“ както казва Балдур. Преминах инициацията и сега уж съм пълноправен вампир. А какво ще правя оттук нататък? Ще ми възложат ли някаква работа? Нещо като мой боен пост?
— Вероятно да.
— А що за пост ще бъде това?
Хера обърна лице към мен.
— Ти сериозно ли питаш?
— Разбира се, че сериозно — казах. — Е, пък интересно ми е какво ще правя в тоя живот.
— Как какво? Ще смучеш баблос. По-точно него ще го смуче езикът. А ти ще обезпечаваш процеса. Ще си построиш къща недалеч от Енлил, където живеят всички наши. И ще наблюдаваш как лодките плават през реката.