Спомних си за каменните лодки във водопада край VIP-землянката на Енлил Маратович.
— Да наблюдавам как лодки плават през реката? И това е всичко?
— А ти какво искаше? Да се бориш за свободата на човечеството?
— Не — отвърнах, — за това Енлил Маратович вече всичко ми обясни. Но предполагах, че все пак ще се занимавам с нещо си…
— Защо да си длъжен да се занимаваш с нещо си? Ти и досега мислиш като човек.
Реших да пропусна това заяждане покрай ушите си.
— И какво, ще живея просто като паразит?
— Ама то ти си паразит — отвърна Хера. — По-точно даже не самият паразит, а неговото средство за придвижване.
— А ти тогава какво си?
Хера въздъхна.
— И аз също…
Произнесе го безнадеждно и тихо. Обзе ме тъга. И освен това ми се стори, че след тези думи с нея станахме близки както никога. Притеглих я към себе си и я целунах. За първи път през живота ми се получи естествено, от само себе си. Тя не се съпротивяваше. Почувствах, че Ни разделя само идиотската релсообразна възглавничка, с която тя се прикри, когато седнах до нея. Отхвърлих я встрани и Хера се намери в ръцете ми.
— Недей — помоли тя.
Със сигурност знаех, че тя го иска не по-малко от мен. И това ми придаде увереност там, където в друг случай тя би могла да не ми стигне. Повалих я върху възглавниците.
— Не, недей, наистина — едва чуто повтори тя.
Но мен вече беше трудно да ме спреш. Започнах да я целувам по устните, като едновременно разкопчавах ципа на гърба й.
— Моля те, недей — още веднъж прошепна тя.
Затворих й устата с целувка. Да я целуваш, бе упоително и страшно, като да скачаш в тъмното. В нея се усещаше нещо странно, отличаващо я от всички останали момичета — макар че моят опит в тази област не беше особено богат. И аз чувствах, че с всяка целувка се приближавам към тайна. Ръцете ми блуждаеха по тялото й все по-уверено — даже навярно вече не блуждаеха, а блудстваха, толкова далеч бях стигнал. Тя най-сетне отговори на моите натрапчиви ласки — вдигна крака ми и положи коляното ми върху бедрото си.
В този миг времето сякаш спря — почувствах се като бегач на стадиона на вечността, замрял в мига на тържеството си. Състезанието свършваше, аз тичах пръв. Завърших последната обиколка и право пред мен сияеше точката на ослепително щастие, от която ме отделяха само няколко движения.
А в следващия миг светлината в очите ми помръкна.
Никога преди не бях изпитвал такава болка.
Какво ти, аз даже не знаех, че болката бива такава — разноцветна, остроъгълна и пулсираща, преминаваща от физическо чувство в светлинни взривове и обратно.
Тя ме удари с коляно. С щателно преценено движение — специално вдигна преди това крака ми, за да освободи траекторията за максимално безчовечен удар. На мен ми се искате само едно — да се свия на кълбо и да изчезна завинаги от всички планове на битието и небитието, но беше невъзможно точно заради болката, която с всяка секунда ставаше все по-силна. Забелязах, че крещя, и се опитах да млъкна. Не ми се получи докрай — преминах в мучене.
— Боли ли те? — попита Хера, навеждайки се над мен.
Имаше объркан вид.
— А-а-а-а! — виех аз. — А-а-а!
— Моля те, извини ме — каза тя. — Получи се автоматично. Както ме учеше Локи — три пъти го молиш да престане, после удряш. Много ми е неудобно, наистина.
— О-о-о…
— Да ти дам ли чай? — попита тя. — Само че вече изстина.
— У-а-а-а… Благодаря, не искам чай.
— Ще ти мине — каза тя. — Аз те ударих слабо.
— Наистина ли?
— Наистина. Има пет варианта на удар. Това беше най-слабият, „предупредителен“. Той се нанася на тези мъже, с които се предполага, че ще продължиш отношенията си. Не причинява щети на здравето.
— Да не си ги объркала?
— Не, не бой се. Наистина ли толкова боли?
Разбрах, че вече мога да се движа, и се изправих на колене. Но да се разгъна все още беше трудно.
— Значи — казах аз, — все пак възнамеряваш да продължиш отношенията си?
Тя виновно сведе поглед.
— Ами, да.
— И Локи те научи на това?
Тя кимна.
— А къде си отработила така удара? Нали казваш, че сте нямали тренажор.
— Нямаше — каза тя. — Локи надяваше вратарски предпазител. От хокейното снаряжение. Изпонатъртих си коленете в него, даже през наколенниците. Да знаеш какви синини имах.
— И какви още удари има?
— Защо се интересуваш?
— Така — отвърнах. — За да знам какво да очаквам. Когато си продължим отношенията.