Тя сви рамене.
— Наричат се така: „предупредителен“, „възпиращ“, „съкрушителен“, „на възмездието“ и „триумфален“.
— И какво значи това?
— Според мен всичко се разбира от наименованията — отвърна тя. — За предупредителния знаеш. Възпиращият е да ги парализираш, но без да го убиваш на място. За да може спокойно да си тръгнеш. А останалите три са вече по-сериозни.
— Позволи ми да ти благодаря — казах аз, — че не се отнесе към мен сериозно. Сега всяка сутрин ще ти звъня и ще ти казвам благодаря. Само да не се чудиш, ако гласът ми е тънък.
На очите на Хера избиха сълзи.
— Аз нали ти казах да не се приближаваш до мен на по-малко от метър. Интересно, къде в този град едно момиче може да се чувства в безопасност?
— Аз нали те ухапах — казах аз. — Видях, че въобще не си против…
— Това беше допреди ухапването. А след ухапването на момичетата им се променя хормоналният баланс. Това е физиология, все едно няма да го разбереш. Един вид, доверието към всички изчезва. Всичко ти се вижда в напълно друга светлина. Много мрачна. И съвсем не те влече да се целуваш. Затова ти казах — или хапеш, или всичко останало. Да не си мислеше, че се майтапя?
Свих рамене.
— Ми да.
По бузите й потекоха ручейчета от сълзи — отначало по дясната, после и по лявата.
— Той и Локи го разправяше — каза тя, хлипайки. — „Те винаги ще си мислят, че се шегуваш. Затова удряй по топките с пълен замах и не се съмнявай…“ Гад, докара ме до сълзи!
— Аз ли съм гад? — попитах с чувство, подобно на интерес.
— Мама ми казваше: „Ако момчето те докарва до сълзи, зарязвай го и не съжалявай“. Нейната майка я съветвала същото, а тя не я послушала. И после цял живот се мъчи с баща ми… Но при тях поне не е започнало веднага. А ти ме накара да плача на първата среща…
— Аз на тебе ти завиждам — казах. — Такива съветници имаш — удряй по топките с пълен размах, зарязвай го и не съжалявай. А мен, значи, никой нищо не ме съветва. Всичко трябва да го откривам сам.
Хера завря лице в коленете си и заплака. Намръщен от болка, аз припълзях по-близо, седнах до нея и казах:
— Стига де. Успокой се.
Тя тръсна глава, сякаш изтръскваше думите ми от ушите си, и зарови още по-дълбоко глава между колене.
В този миг до мен достигна целият абсурд на случващото се. Тя току-що едва не ме уби, разрева се от жал към себе си и в резултат на това аз се превърнах в чудовището, за чието приближаване много отдавна я е предупреждавала мамичка. И всичко звучеше така убедително, че вече успях да усетя цялата тежест на своята вина. А пък това, както напълно правилно отбеляза тя, беше първата ни среща.
Какво ли ще бъде по-нататък?
На втория опит успях да се изправя на крака.
— Е, добре — казах. — Ще си тръгвам.
— Ще стигнеш ли сам? — попита тя, без да вдига очи.
— Ще се постарая.
Очаквах да ми предложи колата си, но тя си замълча.
Пътят до вратата беше дълъг и запомнящ се. Придвижвах се на късички крачки и за времето на пътешествието си успях да разгледам детайлите на интериора, които по-рано се бяха укрили от взора ми. Те впрочем бяха банални — микроскопични фрески с изгледи от Сардиния и съветски партийни билети, заковани тук-там с мебелни гвоздеи.
Щом стигнах до вратата, се обърнах. Хера все така седеше на възглавниците, обхванала с ръце коленете си и скрила лице в тях.
— Слушай — казах аз. — Знаеш ли какво…
— Какво? — попита тихо тя.
— Когато ми определяш следващата среща, таковата… Напомни ми да изям Бонбона на смъртта.
Тя вдигна лице, усмихна се и на мокрите й бузи се появиха познатите продълговати трапчинки.
— Разбира се, мили — каза тя. — Обещавам.
Озирис
Докато си дояждах закуската, на вратата се позвъни — точно в десет часа, едновременно с пиукането на часовника. Не очаквах никого.
На прага стоеше шофьорът на Хера в своя камуфлаж. Видът му беше даже още по-обиден, отколкото миналия път. От него силно лъхаше на ментови дражета.
— Имате писмо — каза той и ми протегна жълт плик без марка и адрес. Точно такъв, в какъвто някога Хера ми изпрати своята снимка. Сърцето ми притупа. Разкъсах плика направо на стълбището. Вътре имаше лист хартия, изписан на ръка:
Здравей, Рама.
Ужасно ми е неприятно, че се получи така по време на нашата среща. Исках да ти позвъня и да те попитам мина ли ти всичко, но си помислих, че може да се обидиш или да го възприемеш като подигравка. Затова реших да ти направя подарък. Стори ми се, че ти също искаш кола като моята. Поговорих с Енлил Маратович. Той ми даде нова, а тази сега е твоя заедно с шофьора. Казва се Иван и едновременно може да ти бъде и телохранител. Затова можеш да го вземеш на следващата ни среща… Доволен ли си? Сега ще бъдеш истински точен пичага със собствен баварец. Надявам се, че мъничко ти вдигнах настроението. Обаждай се.