Цунки,
Хера.
П.П. Научих адреса на Озирис — чрез Митра. Иван знае къде е. Ако поискаш да отидеш там, само му кажи.
П.П.П. Баблосът ще е скоро. Знам го със сигурност.
Вдигнах очи към Иван.
— А Хера сега каква кола има?
— Бентли — отвърна Иван, издишвайки срещу мен ментолов облак. — Какви ще бъдат разпорежданията?
— Слизам след петнайсет минути — казах аз. — Моля, изчакайте ме в колата.
Озирис живееше в голяма предреволюционна кооперация недалече от „Маяковка“. Асансьорът не работеше и ми се наложи да се изкача пеша до шестия етаж. На стълбите беше тъмно — прозорците на стълбищните площадки бяха закрити с талашитени плоскости.
Такава врата като на апартамента на Озирис не бях виждал отдавна. Беше прощален поздрав от съветската ера (ако, разбира се, не беше ретроспективна дизайнерска изгъзица) — от стената стърчаха не по-малко от десет звънеца, всичките стари, под няколко слоя боя, надписани със страшните фамилии на победилия пролетариат: Носоглазих, Куприянов, Седих, Саломастов и т. н. Фамилията Носоглазих беше написана с размазан химически молив и това кой знае защо ме накара да натисна съответното копче. Зад вратата издрънча звънец. Изчаках минута или две и позвъних на Куприянов. Обади се същият звънец. Взех да натискам копчетата подред — всички те бяха свързани към една и съща противно дрънчаща тенекия, на чийто зов никой не идваше. Тогава потропах на вратата с юмрук.
— Идвам — разнесе се глас в коридора.
Вратата се отвори.
На прага стоеше кльощав блед човек с мустаци като подкова, с черен кожен елек върху възмръсна риза, пусната върху панталоните. Веднага в него ми се привидя нещо трансилванско, макар и за вампир да имаше, бих казал, доста изтощен вид. Но си спомних, че Озирис е голстоист. Може би такъв беше физическият ефект от опрощаването.
— Здравейте, Озирис — казах аз. — Ищар Борисовна ме праща.
Мустакатият мъж вяло се прозя в дланта си.
— Аз не съм Озирис. Аз съм неговият помощник. Влизайте.
Забелязах на врата му квадратче лейкопласт с кафеникаво петънце по средата и разбрах всичко.
Жилището на Озирис на вид изглеждаше като голяма, запусната комунална квартира с петна от авариен ремонт — следи от заварка по радиатора, шпакловка на таван, сноп нови проводници, прекарани покрай древен като марксизма перваз. Една стая — най-голямата, с отворена врата — изглеждаше напълно ремонтирана: подът в нея беше облицован със светъл паркет, а стените — боядисани в бяло. На врата с червен маркер беше написано:
МОСКВА КОЛБАСНА СТОЛИЦА ПРЕКРАСНА
Изглежда, там наистина беше духовният и икономически център на квартирата — оттам долитаха бодра тютюнева воня и решителни мъжки гласове, а пялото останало пространство тънеше във вехто вцепенение. В стаята разговаряха, струва ми се, на молдовски.
Отидох до вратата. В центъра на стаята стоеше голяма маса, около която седяха четирима души с карти в ръце. Други мебели в стаята нямаше, само по пода лежаха някакви вързопи, чанти и спални чували. Всички картаджии имаха на шиите си парченца лейкопласт като отворилия ми вратата молдовец.
Разговорът утихна — картаджиите се втренчиха в мен. Аз пък мълчаливо гледах тях. Най-накрая най-едрият от тях, подобен на бик, каза:
— Извънредни? Тройно заплащане или веднага на майната си.
— Веднага на майната си — вежливо отвърнах аз.
Мустакатият каза нещо на молдовски и картаджиите веднага загубиха интерес към мен. Мустакатият деликатно ме докосна по лакътя.
— Ние не сме за тук. За по-нататък сме. Да вървим, ще ви покажа.
Тръгнах след него по дългия коридор.
— Кои са тия хора в стаята?
— Гастарбайтери — отвърна молдовецът. — Сигурно така е правилно да се нарекат. Аз също съм гастарбайтер.
Спряхме в самия край на коридора. Молдовецът почука на вратата.
— Какво има? — чу се тих глас.
— Дойдоха тука при вас.
— Кой?
— Май от вашите — каза молдовецът. — Хората в черно.
— Колко са?
— Един — отвърна молдовецът, като ме изгледа косо.
— Тогава го пусни. И кажи на пичовете да приключват с пушенето. Обядваме след час.
— Ясно, шефе.
Молдовецът кимна към вратата и се повлече обратно. За всеки случай почуках още веднъж.