— И е приел момичето — казах аз. Старецът само изсумтя: явно смяташе извода ми за очевиден.
— Рол Ендимион — изхриптя накрая той, — знаеш ли какво ще поискам от теб?
— Не — отвърнах аз, макар да изпитвах нещо като предчувствие.
— Искам да потърсиш моята Енея — рече старецът. — Искам да я намериш, да я закриляш от Мира, да избягаш с нея и — когато порасне и стане онова, което трябва да стане — да й предадеш едно съобщение. Искам да й кажеш, че чичо й Мартин умира и че ако тя има желание отново да разговаря с него, трябва да се върне у дома.
Опитах се да скрия въздишката си. Бях се досетил, че това древно създание някога е било поетът Мартин Силенъс. Всички знаеха „Песните“ и техния автор. Как беше избягал от чистките на Мира и как го бяха оставили да живее в тази забранена зона бе мистерия, но предпочитах да не задълбавам в нея.
— Искате да отида на север на континента Еквус, да си пробия път през няколко хиляди войници на Мира, някак си да се добера до Долината на Гробниците на времето, да вляза в Сфинкса, като се надявам, че той… ще ме приеме… после да потърся момичето в далечното бъдеще, да се навъртам около него няколко десетилетия и тогава да му кажа да се върне навреме, за да се срещне с вас?
За миг настана тишина, нарушавана само от тихия шум на животоподдържащите системи на Мартин Силенъс. Машините дишаха.
— Не точно — отвърна той. Аз чаках.
— Тя не е отишла в някакво далечно бъдеще — продължи старецът. — Поне вече не толкова далеч от нас. Когато преди двеста четирийсет и седем години е минала през входа на Сфинкса, тя е пътувала съвсем малко през времето… двеста шейсет и две хиперионски години, за да сме точни.
— Откъде знаете? — попитах аз. От всичко, което бях чел, никой — дори учените на Мира, които бяха имали на разположение два века, за да проучат затворените гробници — не е бил в състояние да предскаже колко далеч в бъдещето ще прати някого Сфинкса.
— Знам — отвърна древният поет. — Съмняваш ли се в мен?
Вместо да отговоря, аз казах:
— Значи детето… Енея… ще излезе от Сфинкса някъде през тази година.
— Тя ще излезе от Сфинкса след четирийсет и два часа и шестнайсет минути — отвърна старият сатир. Признавам, че премигнах.
— И Мирът ще я чака — продължи той. — Те също знаят мига, в който ще се появи…
Не го попитах как са получили тази информация.
— …а залавянето на Енея е най-важната цел на Мира — изхриптя старецът. — Те знаят, че бъдещето на вселената зависи от това.
Разбрах, че старият поет се е вдетинил. Той продължи:
— В този момент в и около Долината на Гробниците има повече от трийсет хиляди войници на Мира. Поне пет хиляди от тях са ватикански швейцарски гвардейци.
При тези думи подсвирнах. Ватиканската швейцарска гвардия беше елитът на елита, най-добре обучената, най-добре въоръжената военна сила в огромните простори на Мира. Дванайсетина ватикански гвардейци можеха да разбият цялата десетхилядна войска на хиперионската планетарна гвардия.
— Значи — казах аз — имам четирийсет и два часа да стигна на Еквус, да пресека Тревното море и планините, някак си да се промъкна през двайсет-трийсет хиляди от най-добрите войници на Мира и да спася момичето?
— Да — отвърна древната фигура на леглото.
— И после? — попитах. — Няма къде да се скрием. Мирът контролира всички космически кораби, космическите пътища и всички планети, които някога са влизали в Хегемонията. Щом тя е толкова важна, те ще обърнат цял Хиперион с главата надолу, докато не я открият. Дори някак си да успеем да се измъкнем от планетата, което е невъзможно, няма начин да избягаме.
— Има начин — с уморен глас каза поетът. — Има кораб.
Преглътнах с усилие. „Има кораб.“ Идеята да пътувам сред звездите в продължение на месеци, докато десетилетията или годините у дома отлитат, пресекна дъха ми. Бях постъпил в планетарната гвардия с детинската мечта някой ден да вляза в армията на Мира и да летя сред звездите. Глупава мечта за младеж, вече решил да не приема кръстоида.
— И въпреки това, пак ще ни хванат — настоях аз. — Освен ако нямате предвид да бягаме с кораб в продължение на векове време-дълг.
— Не — отвърна старецът. — Не векове. Не десетилетия. Ще избягате с кораб на една от най-близките планети от старата Хегемония. После ще тръгнете по таен път. Ще видите старите светове. Ще пътувате по река Тетида.
Съвсем се убедих, че старецът е загубил разсъдъка си. Когато телепортаторите се разпаднали и Техноцентърът на ИИ напуснал хората, Мрежата на световете и Хегемонията не загинали, но тиранията на междузвездните разстояния отново била наложена на човечеството. Сега единствено силите на Мира, техните марионетни търговци и омразните прокудени дръзваха да пътуват в мрака между звездите.