— …това е от проклетата инфекция — казваше момичето. — Иначе вече трябваше да оздравяваш. Нещо в онзи океан.
— Или по ножа му — прошепнах аз. Затворих очи и видях лейтенанта да се разлита на парчета, когато облакът от иглички го разкъса. Отворих очи, за да избягам от видението. Сградите тук бяха по-високи, поне десететажни, и хвърляха по-дълбоки сенки. Но жегата бе ужасна.
— …един приятел на майка ми от последното поклонничество на Хиперион е живял тук известно време — казваше Енея. Гласът й като че ли се приближаваше и отдалечаваше.
— Сол Уайнтрауб — изхриптях аз. — Ученият от „Песните“ на стария поет. Енея потупа ръката ми.
— Забравих, че всичко, което е преживяла мама, се е превърнало в зърно за мелницата за легенди на чичо Мартин.
Подскочихме над някаква неравност. Силно стиснах зъби, за да не изкрещя. Енея хвана ръката ми по-здраво.
— Да — рече тя. — Иска ми се да бях срещнала стария учен и дъщеря му.
— Те са влезли… в… Сфинкса — успях да изхриптя аз. — Като… самата… теб.
Енея се наведе към мен, навлажни устните ми от манерката и кимна.
— Да. Но аз си спомням разказите на мама за Хеброн и за кибуца тук.
— Евреи — прошепнах аз и после престанах да говоря. Отнемаше ми прекалено много от енергията, която ми трябваше, за да се боря с болката.
— Избягали са от втория Холокост — продължи тя и погледна напред, когато земеходът зави покрай някакъв ъгъл. — Наричали са своя Хеджир „Диаспората“.
Затворих очи. Лейтенантът се разлетя на части, дрехите и плътта му се преплетоха в дълги ленти, които бавно се заспускаха по спирала към лилавото море…
Изведнъж А. Бетик ме носеше. Влизахме в някаква сграда, по-голяма от другите, цялата от извисяваща се пластомана и калено стъкло.
— Медицинският център — съобщи андроидът. Автоматичната врата с шепот се отвори пред нас. — Има електричество… дано само медицинската апаратура да е непокътната.
Трябва да съм задрямал за кратко, защото когато отново отворих очи, ужасен, тъй като двете гръбни перки кръжаха все по-близо и по-близо, бях върху болнична количка, която се плъзгаше в продълговатия цилиндър на някакъв диагностичен автохирург.
— Ще се видим по-късно — казваше ми Енея. — Когато излезеш от другата страна.
Останахме на Хеброн тринайсет местни дни — всеки с около двайсет и девет стандартни часа. През първите три дни автохирургът ме подлагаше на процедурите си: не по-малко от осем хирургични операции и още десетина терапии според окончателната цифра на датчика.
Наистина се оказа, че някакъв микроорганизъм от онзи отвратителен океан на Mare Infinitum беше решил да ме убие, макар че когато видях екраните на магнитния резонанс и дълбочинния биорадар разбрах, че в края на краищата организмът изобщо не е микроскопичен. Каквото и да представляваше — автодиагностичната апаратура се колебаеше, — той бе проникнал през раната на ребрата ми, беше започнал да расте като блатна плесен и да се разклонява към вътрешните ми органи. Още един стандартен ден без лечение, съобщи по-късно автохирургът, и след като ме отворел, щял да открие само лишеи и втечнени вътрешности.
Дълбоката рана на ръката ми не беше засегнала — както се опасявах — сухожилията, но бе прекъснала достатъчно важни мускули и нерви, за да наложи операции номер две и три. Тъй като когато пристигнахме, в болницата все още имаше електричество, хирургът по собствената си силиконова инициатива беше накарал резервоарите за органи в мазето, да развият нервите, които трябваше да ми бъдат заменени. На осмия ден, когато Енея седна до леглото и ми разказа как автохирургът непрекъснато искал съвети и разрешения от човешките си надзиратели, аз дори успях да се засмея — „д-р Бетик“ бе давал разрешение за всяка критична операция, трансплантация и терапия.
Кракът ми, който пъстрата акула се беше опитала да отхапе, се оказа най-болезнената част от изпитанието. След като микроскопичната плесен бе почистена от оголения от зъбите на рибата участък, пласт по пласт ми присадиха нова кожа и мускулна тъкан.
Към осмия ден, когато вече можех да сядам в леглото и да ям истинска храна — макар и само лека, възпроизведена в цистерна болнична храна — разговарях с Енея за краткия ми урок като Герой.
— През последната нощ на Хиперион се напихме със стария поет и му обещах да изпълня някои неща по време на това пътуване — казах аз.
— Какви неща? — попита момичето, потопило лъжицата си в чинията ми със зелено желе.
— Нищо особено — отвърнах аз. — Да те закрилям, да те отведа у дома, да намеря Старата Земя и да я върна, така че той отново да може да я види преди да умре…