Реката бе съвсем плитка — нямаше и три метра дълбочина — и прътовете се опираха здраво в дъното. Но течението беше много силно и трябваше да напрегнем всички сили, за да движим тежкия сал.
Това ужасно усилие бързо ни затопли — дори започвах да лея пот, която замръзваше по дрехите ми, — но трийсет минути на бутане и почиване, почиване и бутане ни накара отново да замръзнем и то само на стотина метра от мястото, откъдето бяхме започнали.
— Вижте — рече Енея, остави пръта си и взе най-силната лампа.
С А. Бетик се облегнахме на прътовете си и задържахме сала на място, докато гледахме. Едва се виждаше единият край на огромен телепортал, който се издаваше от гигантските ледени блокове като колело от някакъв стар земеход, заключено в парче лед. Зад все още оголената мъничка част от портала реката се стесняваше в канал и после отново се стесняваше, превръщаше се в широка едва около метър цепнатина и накрая съвсем изчезваше под друга ледена стена.
— Реката трябва да е била пет-шест пъти по-широка, отколкото сега — рече андроидът.
— Да — изтощен и обезверен се съгласих аз. — Хайде да се връщаме. — Вдигнахме прътовете и бързо се понесохме по ледената галерия, като изминахме за две минути разстоянието, отнело ни цели трийсет срещу течението.
— Е — рече Енея, — пак сме тук. — Тя освети с фенера си вертикалните ледени скали. — Бихме могли да тръгнем по брега, ако имаше бряг. Но няма.
— Можем да си направим с пластичния взрив — казах аз. — Да издълбаем някаква ледена пещера.
— По-топло ли ще ни е в нея? — попита момичето. Беше свалила термоодеялото и отново трепереше. Имаше толкова малко телесна тлъстина, че топлината просто изтичаше от нея.
— Не — честно отвърнах аз. За двайсети път отидох до палатката и порових вътре, за да намеря нещо, което би могло да ни спаси. Взривове. Пластичен експлозив. Оръжията — сега калъфите им бяха покрити със скреж. Едно термоодеяло. Храна. Нагревателният куб още светеше и сега момичето и синьокожият мъж отново бяха приклекнали до него. На тази мощност зарядът му щеше да се изчерпи след около сто часа. Ако имахме подходящ изолационен материал, бихме могли да направим ледената пещера достатъчно уютна, за да ни поддържа живи тричетири пъти по-дълго при по-ниска мощност…
Нямахме изолационен материал. Микроплатът беше здрав, но нямаше изолационни качества. А и мисълта да се свием в ледената гробница, когато лампите и фенерите ни угаснеха — а в този студ те бързо щяха да угаснат, — и просто да гледаме как нагревателният куб изстива, и да чакаме смъртта… е, от нея ме пробождаше стомахът.
Отидох в предната част на сала, за последен път прокарах лъча на фенера по млечнобелия лед и черната вода и казах:
— Добре, ето какво ще направим. Енея и А. Бетик погледнаха към мен от малкия светъл кръг до нагревателния куб. Всички треперехме.
— Ще взема малко пластичен експлозив, детонаторите, целия фитил, който имаме, въжето, комуникатор, лазерното си фенерче и — поех си дъх, — и ще се гмурна под проклетата стена, ще оставя течението да ме отнесе надолу, и адски се надявам това просто да е срутване, а реката нататък да се отваря. Ако е така, ще изплувам на повърхността и ще поставя зарядите там, където ще имат най-добър резултат. Навярно можем да пробием отвор за сала. В противен случай ще го оставим и всички ще заплуваме по течението…
— Ще умреш — безизразно рече Енея. — Ще изпаднеш в хипотермия за десет секунди. А и как ще плуваш срещу това течение, за да се върнеш?
— Точно затова взимам въжето. Ако има място да се скрия от взрива, ще остана от другата страна, докато не пробием отвора, но ако няма, ще ви дам сигнал с дърпане на въжето и вие двамата ще ме изтеглите. Когато се кача на сала, ще се съблека и ще се завия с термоодеялото. То изолира сто процента. Ако изобщо в мен е останала някаква телесна топлина, ще оцелея.
— Ами ако се наложи да плуваме всички? — попита Енея със същия съмняващ се глас. — Термоодеялото не е достатъчно голямо и за трима ни.
— Ще вземем нагревателния куб — отвърнах аз. — Ще използваме одеялото като палатка, докато не се стоплим.
— Върху какво ще се топлим? — тихо попита момичето. — Тук няма бряг… защо там да има?
— Точно затова се опитваме да взривим отвор за сала — търпеливо поясних аз. — Ако не успеем, ще използвам пластичния експлозив, за да съборя част от ледената стена. Ще плаваме върху свое собствено парче лед. Само и само да се доберем до следващия телепортал.
— Ами ако използваме целия пластичен експлозив, за да изминем още двайсет метра и да стигнем до нова ледена стена? — рече Енея. — Ами ако телепортаторът е на цели петдесет клика през леда?