— Госпожице Енея — рече увитата в роба фигура на А. Бетик, — не можах да разбера какво казваше господин Чиаку. Нещо за числата?
Лицето на Енея се губеше съвсем под зъбите на духа. Бях научил, че всички тези роби са от малки зверчета — от бебетата на духовете, — но мимолетното зърване на бели ръце с дебелината на тялото ми, появили се през ледената стена, на черни нокти с дължината на ръката ми, ме накара да разбера колко големи трябва да са тези създания.
— …та струва ми се, той говореше за факта, че групата вече не възлиза на просто число — казваше на А. Бетик Енея. — Докато тя не бе… отнесена… бяхме двайсет и шестима, което беше горе-долу добре, но сега скоро трябва да направят нещо или… не знам… нови нещастия.
Когато пристигнахме в града, забравих съвсем за проблемите на читчатуките с числата.
Първо видяхме светлината. След тези няколко дни очите ни бяха толкова привикнали с тлеещите въгленчета на „чучкитук“ — приличащият на митра костен мангал, — че дори случайният проблясък на фенерите ни се струваше ослепителен. А светлината от замръзналия град беше чак болезнена.
Горните етажи на небостъргача навярно още стърчаха в почти черния вакуум над повърхността на глетчера. И сигурно също бяха осветени.
Заслонили очи от блясъка, читчатуките спряха на входа и нададоха вой, по-различен от предишния им траурен стон в тунела, когато беше отвлечена жената. Това бе зов. Докато стояхме и чакахме, аз надзърнах в открития стоманено-стъклен скелет на това място — тук светеха десетки и десетки лампи, етаж след етаж, така че можехме да погледнем през прозрачния лед под краката си й да видим продължаващата надолу сграда с ярко осветени прозорци.
Отец Главк се приближи към нас през пространство, което бе наполовина ледена пещера, наполовина помещение от административна сграда. Носеше дълго черно расо и разпятие, които свързвах с йезуитите от манастира до Порт Романс. Беше очевидно, че старецът е сляп — очите му бяха покрити с млечнобели пердета, — но това не бе първото нещо, което ме порази в него: той беше стар, древен, побелял, брадат като патриарх и когато Кучиат го извика, лицето му оживя и той се пробуди, сякаш от транс, снежнобелите му вежди се извиха нагоре и набраздиха с дълбоки бръчки голямото му чело. Напуканите устни се усмихнаха. Може да звучи гротескно, но нищо в отец Главк не бе странно — нито слепотата, нито ослепително бялата брада, нито изпъстрената с петна старческа кожа или напуканите устни. Той беше толкова… самият себе си… че не му подхождаха никакви сравнения.
Бях имал много опасения относно срещата с този човек — страхувах се, че може да има някаква връзка с Мира, от които бягахме — а сега, след като вече бях видял, че е свещеник, би трябвало да грабна момичето и А. Бетик и да тръгна обратно с читчатуките. Но никой от трима ни не изпита такова желание. Този старец не беше Мира… той бе просто отец Главк. Това научихме само минути след първата ни среща.
Но отначало, преди някой от нас да каже нещо, слепият свещеник като че ли усети присъствието ни. След като поговори с Кучиат и Чичтисия на собствения им език, той изведнъж се обърна към нас, вдигнал високо едната си ръка, сякаш дланта му можеше да почувства топлината ни — на Енея, А. Бетик и моята. После пристъпи право към мен, постави костеливата си ръка на рамото ми и високо и ясно каза на хегемонийски английски:
— Ти си човекът!
Отне ми известно време — години — да поставя тези думи в подходящата перспектива. Тогава просто си помислих, че освен сляп, старият свещеник е и луд.
Уговорихме се да останем няколко дни с отец Главк в неговия подледников небостъргач, докато читчатуките вършат важните си читчатукски дела — с Енея предположихме, че уреждането на проблема с простото число е основният им приоритет, — а после групата да се върне и да ни вземе. С Енея успяхме да предадем чрез жестове, че искаме да разглобим сала и да го пренесем надолу по реката до следващия телепортал. Читчатуките, изглежда, разбраха — или поне кимнаха и използваха думата си за съгласие „чиа“, — когато изобразихме с мимики втората арка и преминаващия през нея сал. Ако правилно бях разбрал жестомимичния им и словесен отговор, пътуването до втория телепортатор щеше да изисква излизане на повърхността, да отнеме няколко дни и да минава през район с много арктически духове. Бях сигурен, че казаха, че ще обсъдим въпроса отново, след като удовлетворят неотложната си потребност да отидат и „потърсят неразтворимо равновесие“ — което, предполагахме ние, означаваше да намерят нов член за групата — или да загубят още някого. Последната мисъл ни накара да се замислим.