6.
Вървях по улиците на ЕНДИМИОН и се опитвах да преподредя живота, смъртта и отново живота си.
Тук трябва да кажа, че отношението ми към тези неща — към процеса и „екзекуцията“ ми, към странната ми среща с този митичен стар поет — не беше толкова хладнокръвно, колкото предполага това повествование. Част от мен бе потресена из основи. Бяха се опитали да ме убият! Искаше ми се да обвинявам Мира — но съдилищата не бяха агенти на Мира, поне не пряко. Хиперион имаше свой собствен Автономен съвет и съдилищата в Порт Романс бяха устроени според собствената си местна политика. Углавното наказание не беше неизбежно присъда на Мира, особено на онези планети, на които Църквата управляваше чрез теократичен режим, а представляваше отглас от старите колониални дни на Хиперион. Краткият ми процес, неговият неизбежен резултат и бързо изпълнената ми присъда бяха по-скоро израз на страха на бизнес лидерите на Порт Романс от отблъскването на чуждопланетните туристи. Аз бях селянин, ловен водач, убил поверения на грижите ми богат турист, и трябваше да послужа за пример. Нищо повече. Не трябваше да го приемам лично.
Поклатих глава и бавно се заразхождах из университетските развалини. Ендимион бе разположен високо на хълма и през колониалните дни университетът бе построен още по-високо по хребета му, така че на юг и изток се разкриваше прекрасна гледка. Чалмовите гори в долината под мен блестяха в яркожълти багри. По лазурното небе нямаше следи от въздушни машини, нито пък някакво движение. Знаех, че Мирът не дава и пукната пара за Ендимион, че войниците им все още пазят района на платото на Зъбера на североизток и че роботите им продължават да изравят уникалните кръстоидни симбионти, но цялата тази част от континента бе останала извън обсега на вниманието им в продължение на толкова много десетилетия, че от нея лъхаше на свежест и девственост.
След десет минути ленива разходка разбрах, че единствено кулата, в която се бях събудил, и околните й сгради изглеждат населени. Останалата част от университета беше в развалини.
Спрях при основата на друга кула, за да си поема дъх и да помисля. Ако предложението на поета беше действително, „безумните истории“ от „Песните“ щяха да са от изключително значение за мен. Спомних си как Баба рецитираше епичната поема. Помнех нощите, когато гледахме овцете по северните хълмове — задвижваните ни от акумулатори фургони бяха скупчени в защитен кръг за през нощта, слабите огньове, на които се готвеше, почти не скриваха прелестта на съзвездията или метеоритните дъждове в небето. Помнех бавния, отмерен глас на Баба, която завършваше всяка строфа и чакаше да я повторя след нея, помнех собственото си нетърпение — много повече предпочитах да седя до фенера и да чета книга — и се усмихнах при мисълта, че ми предстои да вечерям с автора на същите онези стихове. Нещо повече, старият поет беше един от седмината поклонници, за които се пееше в поемата.
Момент. В тази кула имаше нещо странно. По-голяма и по-широка от другата, в която се бях събудил, тя имаше само един прозорец — отворен свод на трийсет метра нагоре. Но по-интересна беше зазиданата врата. Натрупал опит от работата си като зидар под ръководството на Аврол Хюм, аз предположих, че е била затворена преди районът да бъде изоставен преди век — но не чак толкова много преди това.
И до днес не знам какво привлече любопитството ми към кулата, наоколо имаше толкова много други руини, но наистина изпитвах любопитство. Спомням си, че надзърнах към стръмния склон отзад и забелязах чалмовия гъсталак, който се виеше по стената като гъст бръшлян. По него можеше да се стигне почти до прозореца…
Глупости. В най-добрия случай такава детинска игра можеше да завърши със скъсани дрехи и одрани ръце. В най-лошия човек спокойно би могъл да падне на плочите от трийсетметровата височина. И защо да рискува? Какво друго можеше да има в тази стара зазидана кула освен паяци и паяжини?
След десет минути бях горе, приклекнал на перваза на прозореца, и надничах в мрачната вътрешност на кулата.
И изведнъж осъзнах, че вътрешността е прекалено мрачна. Не можех да видя отсрещната стена. Разсеяната слънчева светлина осветяваше камъка наоколо, мержелееха се тук-там отделни участъци от вита стълба, целият цилиндър се виждаше метри над мен — но тук, на моето равнище, повечето от вътрешността просто… липсваше.