48.
Пътуването по повърхността на замръзналата атмосфера на Сол Дракони Септем криеше в себе си сурова, но незабравима красота. Небето беше вакуум, а повърхността на луната почерняваше, когато изгрееше слънцето, но миг след залеза сякаш експлодираха много хиляди звезди. Дрехите от вътрешна кожа на дух, които читчатуките ни бяха дали да облечем под дебелите роби, се справяха с почти космическата височина и ниските температури през целия ден, но бе очевидно, че дори читчатуките не могат да издържат на нощния студ. За щастие се придвижвахме достатъчно бързо по повърхността, така че ни оставяше да се подслоним само за шестчасов период мрак; читчатуките бяха планирали заминаването ни така, че преди падането на нощта да се възползваме от цял ден слънчева светлина.
Читчатуките се движеха в стегнат отбранителен строй. Носачът на огъня и лечителят бяха по средата, войните с приготвени копия по фланговете, Кучиат начело, а Чиаку — очевидно втори по старшинство — най-отзад.
През първия ден не видяхме духове, но пък прекарахме нощта в бърлога на дух. Спахме скупчени един до друг, двайсет и тримата от Неделимия народ и тримата Неразделни пътешественици, все още облечени в робите — и вакуумните мембрани, но със свалени маски. Една подробност от последната ни нощ с читчатуките — бърлогата на духа беше облицована, изцяло облицована с човешки черепи и кости, всички поставени в ледената стена на леговището с нещо като старание на художник.
Не видяхме духове — бебета или пробиващи леда възрастни — и на следващия ден. Малко преди залез влязохме в ледените тунели над втория телепортатор. Когато стигнахме достатъчно дълбоко, за да сме отново в атмосферата, свалихме маските и мембранните костюми и малко неохотно ги върнахме на Чатчия. Сякаш предавахме емблемите си за принадлежност към Неделимия народ.
Кучиат произнесе кратка реч. Не можех да следя бързите срички, но Енея ни превеждаше:
— Имахме късмет… казва колко необичайно е, че не се е наложило да се бием с духове, когато сме пресичали повърхността… но, казва той, късметът днес почти винаги води до лош късмет утре.
— Предай му, че се надявам да греши — казах аз. За около два часа сглобихме сала и се оттласнахме по течението. Помахахме на читчатуките за последно, после телепорталът и ледената стена се приближиха към нас, ние се наведохме под все по-ниската ледена издатина и изведнъж бяхме… другаде.
Плавахме под изгряващо слънце. Реката тук бе широка и спокойна. Бреговете бяха от червена скала, нататък се виждаше пустиня. Огромно червено слънце се издигаше от лявата ни страна. Температурата вече бе сто градуса над онази в ледената пещера. Засенчихме очи и съблякохме робите си. Пластовете лед по трупите заблестяха и бързо се стопиха.
Решихме, че сме на Ком-Рияд, още преди да се консултираме с инфотерма или пътеводителя по Тетида. Подсказа ни пустинята от червена скала — мостове от яркочервен пясъчник, източени колони, издигащи се на фона на розовото небе, изящни червени арки, в сравнение с които отдалечаващият се телепортал бе съвсем мъничък.
Към обяд навлязохме в по-плодородна долина. От реката се отклоняваха напоителни канали и по бреговете им растяха ниски жълти палми и пурпурни бутилкови храсти. Скоро се появиха малки сгради, а след това и цяло село. Но нямаше никакви хора.
— Прилича на Хеброн — прошепна Енея. Наистина, нямаше и намек от хора или домашни животни. На два пъти спирахме сала до брега — веднъж, за да изтеглим вода от артезиански кладенец, а втория път, за да разгледаме малко селце, от което долитаха някакви звуци. Оказа се скъсан навес, развяван от пустинния вятър.
Изведнъж Енея се присви с болезнен вик. Вдигнах плазмената пушка към пустата улица, а А. Бетик изтича към нея. Нямаше никого. Зад прозорците не се забелязваше никакво движение.
— Всичко е наред — задъхано рече тя, когато андроидът я прегърна. — Внезапна болка…
— Какво има, детенце? — Тя хълцаше.
— Не… не… знам — успя да прошепне тя през ридания. — Нещо ужасно… не знам. Отнесохме я обратно на сала.
— Моля ви — прошепна Енея. Зъбите й тракаха въпреки жегата. — Да си вървим. Да си вървим оттук.
А. Бетик разпъна микропалатката, издърпахме кожите под сянката, положихме момичето върху тях и му дадохме вода.
— Нещо в това село ли? — попитах аз. — Да не би нещо в него да…
— Не — изхълца Енея. — Не… нещо ужасно… и на този свят, но също… и зад нас.
— Зад нас ли? — Погледнах нагоре по реката, но там нямаше нищо друго освен долината, широкото легло на реката и отдалечаващото се село с разлюлени от вятъра жълти палми.