По бреговете от двете страни се виждаха скали, бурени и пепелява почва. Самият въздух миришеше на пепел, сякаш плавахме в район, опустошен от горски пожар. Ниската растителност потвърждаваше това впечатление. От дясната ни страна, на много километри разстояние, се издигаше черен вулкан.
— Божия горичка, струва ми се — рече А. Бетик. — Това са останките от Световното дърво.
Отново погледнах към черния вулканичен конус. Никое дърво не можеше да порасне толкова голямо.
— Къде е Шрайка? — попитах аз. Енея се изправи, отиде на мястото, на което допреди миг бе стояло създанието, и прокара ръка през въздуха, сякаш чудовището можеше да е станало невидимо. Не беше. Нямаше го.
Течението беше бързо — поне двайсет и пет клика в час — и слънцето все още висеше над хоризонта, когато навлязохме в района с черната лава. Речните брегове от двете страни се промениха в скали и ние минахме през няколко бързея, а аз започнах да оглеждам брега за места, където да спрем в случай, че чуя рева на водопад.
И изведнъж горната половина на мачтата с висящия на нея фенер падна на сала като отрязана с нож.
Всеичките ми спомени се върнаха заедно с рефлексите, които мислех за отдавна атрофирали.
С всички сили извиках „Легни!“, пуснах кормилния прът и с главата напред се хвърлих към Енея. Претърколихме се от сала и паднахме в кипящата вода.
А. Бетик беше реагирал почти незабавно, хвърляйки се на кърмата. Моновлакната, които бяха прерязали мачтата като масло, трябва да го бяха пропуснали с милиметри. Дращейки по скалите с ботуши и прегърнал Енея през гърдите, аз изскочих над повърхността точно навреме, за да видя как подводното моновлакно разрязва сала на две. Влакната бяха невидими, разбира се, но този вид режеща сила можеше да означава само едно и аз се бях сблъскал с него на Урсус. Веднъж цял автобус с трийсет души бе разрязан на две и всичките пътници бяха обезглавени.
Опитах се да извикам на А. Бетик, но водата ревеше и пълнеше устата ми. Протегнах ръка да се хвана за един от камъните, не успях, задращих с крака по дъното и се вкопчих в следващата скала.
Андроидът се хвърли в плитката вода. Течението го погълна и когато главата му потъна под повърхността, лявата му ръка инстинктивно се вдигна нагоре. За миг пръсна мъгла от кръв и ръката му беше отрязана точно под лакътя. Главата му се появи над водата, но той не извика, а с дясната си ръка се вкопчи в една остра скала и увисна там. Лявата му ръка и все още гърчещата се длан бяха отнесени от въртопа.
— О, Господи! — извиках. — По дяволите… по дяволите! Енея показа лице над водата и ме погледна с безумни очи. Но в тях не открих и следа от паника.
— Добре ли си? — извиках над рева на бързеите. Моновлакното разрязва толкова чисто, че може да ти липсва някой крак и да не го разбереш в продължение на половин минута.
Тя кимна.
— Прегърни ме през врата! — извиках аз. Трябваше да освободя лявата си ръка. Тя се вкопчи в мен.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите — занареждах, докато се мъчех да извадя лазерното фенерче. Пистолетът ми бе в кобура, притиснат под дясното ми бедро в речното дъно. Тук беше плитко… на места по-малко от метър… едва достатъчно, за да се гмурнем под водата за прикритие, когато започнеше снайперистката стрелба. Но това нямаше да помогне — всеки опит да се гмурнем би ни повлякъл надолу, към моновлакната.
Можех да видя А. Бетик, увиснал на няколко метра надолу. Той вдигна лявата си ръка над водата. От нея шуртеше кръв. Видях, че сгърчи лице и почти се изпусна от скалата.
Огледах потоците от лава и каменистите полета, за да зърна отблясъци на метал. После щеше да дойде снайперисткият куршум или мълния. Нямаше да чуем нищо. Красива засада — точно като по учебник. И аз буквално бях нанизал групата ни на нея.
Напипах лазерното фенерче и го захапах със зъби. После разкопчах колана си и го извадих над повърхността. Кимнах безумно на Енея да извади пистолета. Знаех, че никога не би го използвала, но точно сега това нямаше значение. Трябваше ми коланът. Този път затиснах фенерчето под брадичката си и с лявата си ръка изпънах колана и извиках:
— Бетик!
Андроидът вдигна поглед към нас. В очите му се четеше агония.
— Дръж! — изкрещях аз, вдигнах ръка над главата си и хвърлих кожения колан към него. Едва не изпуснах лазерното фенерче при тази маневра, но го сграбчих точно когато докосваше повърхността.
Андроидът не можеше да пусне дясната си ръка от скалата, а лявата му длан беше отсечена. И все пак той успя някак да задържи колана с лакът. Хвърлянето беше съвършено… но имах право само на един опит.