Настава тишина, нарушавана единствено от съскането на тесния лъч.
— По-добре да тръгвате — казва накрая де Соя. — Смрачава се.
И двете лица в холоса се оглеждат наоколо почти комично, сякаш са забравили къде са.
— Да — отвръща Рол. — Обаче вашето копие или СПБ, или каквото и да беше, превърна фенера ми на шлака.
— Мога да осветявам пътя ви — без да се усмихне, казва де Соя, — но това би означавало отново да активирам главната огнева система.
— Няма значение — казва Рол. — Ще се оправим, Изключвам образа, но ще оставя аудиоканала отворен, докато стигнем до спускателния кораб.
57.
Трябваха ни цели два часа, за да изминем този километър и половина. Магмените хълмове бяха много тежки за преход, а и А. Бетик тежеше. Беше много тъмно — облаци бяха скрили звездите — и ми се струва, че нямаше изобщо да успеем да стигнем, ако Енея не бе намерила лазерното фенерче в тревата, когато се приготвяхме да тръгнем.
— Как се е оказало там, по дяволите? — попитах аз. Последното, което си спомнях, беше, че се готвех да задействам малкия лазер срещу очите на онази дяволска жена. „Е — помислих си, — да върви по дяволите.“ Изглежда, бе ден за мистерии. Когато тръгвахме, зад нас остана една последна мистерия — неподвижната фигура на Шрайка, все още замръзнал на мястото, където се беше появил. Не се опита да ни последва.
Намерихме спускателния кораб точно там, където ни казаха. Енея започна да се качва по металната стълба, но аз я хванах за изпокъсаните панталони и я накарах да слезе долу.
— Не искам да идваш на кораба, детенце — казах аз. — Имаме само тяхната дума, че не могат да го задействат дистанционно. Ако се качиш и те го вдигнат, ще те хванат.
Тя се облегна на стълбата. Никога не я бях виждал толкова изтощена.
— Вярвам им — рече тя. — Те казаха…
— Да, но те не могат да те заловят, ако не влезеш вътре. Остани тук, докато пренеса А. Бетик горе и видя дали има автохирург.
Докато се качвах по стълбата, стомахът ми се сви от неочаквана мисъл. Ами ако металната врата над мен се окажеше заключена и ключовете бяха в джоба на дяволската жена?
До вратата имаше осветен дисков плот.
— Шест-девет-девет-две — каза гласът на капрал Кий от инфотерма.
Набрах кода и външният херметичен шлюз се отвори. Внесох А. Бетик и автохирургът се захвана за работа. Данните на мониторите не бяха обещаващи, но надежда имаше. Известно време наблюдавах екрана, после се върнах до отворената херметична камера.
— Можеш да застанеш на стълбата, детенце. Ако корабът се опита да излети, скачай.
Енея се качи на стълбата и изключи лазерното фенерче. Останахме на светлината на автохирурга и на лампите на пулта.
— И после? — попита Енея. — Скачам долу и корабът отнася теб и А. Бетик. Какво ще правя тогава аз?
— Ще тръгнеш към следващия телепортал — отвърнах. Инфотермът се обади:
— Не ви обвинявам, че ни подозирате. — Говореше с гласа на отец-капитан де Соя.
Седнах на откритата площадка, заслушах се в шумоленето на вятъра сред отчупените клони, с които беше покрита голямата колкото самолет совалка, и казах:
— Защо е тази промяна в отношението и програмата ви, отец-капитане? Дошли сте да хванете Енея. Защо променихте решението си? — Спомних си преследването в системата на Парвати и неговата заповед да стрелят по нас на Ренесанс Вектор.
Вместо да отговори, де Соя каза:
— Хокинговото ви килимче е при мен, Рол Ендимион.
— Нима? — уморено попитах аз. Опитах се да си спомня къде го бях видял за последно. Когато отлиташе към платформата на Mare Infinitum. — Вселената е малка — казах аз, сякаш това нямаше никакво значение. Вътрешно бих дал всичко, та килимчето да е при мен. Енея се държеше за стълбата и слушаше. От време на време и двамата поглеждахме вътре, за да се уверим, че автохирургът не се е отказал.
— Така е — каза гласът на отец-капитан де Соя. — Знаете ли, започнах малко да разбирам какво мислите, приятели. Навярно някой ден вие ще разберете какво мисля аз.
— Навярно — отвърнах аз. Тогава не знаех, но един ден това щеше да е самата истина. Гласът му стана делови, почти рязък.
— Ние смятаме, че капрал Немес е блокирала автопилота с някаква приоритетна програма, но няма да се опитаме да ви убеждаваме в това. Чувствайте се свободни да използвате совалката, за да продължите пътуването си без страх, че ще се опитаме да заловим Енея.
— Как да направим това? — попитах аз. Изгарянията започваха да ме болят. След минута щях да събера сили, за да прегледам шкафчетата над автохирурга и да видя дали на кораба няма медицински пакет. Бях сигурен, че има.