Бе мой ред да се поколебая преди да заговоря. Дойде ми наум, че навярно „екзекуцията“ в Порт Романс само е разбъркала невроните ми до такава степен, че си мисля, че живея в една от епичните поеми на Баба.
— Какво е станало с Консула? — попитах аз.
— Умря — отговори корабът. В гласа може би се долови съвсем слаба нотка на съжаление.
— Как? — продължих да разпитвам. В края на „Песните“ на стария поет, след Падането на Мрежата на световете, консулът на Хегемонията се връщаше с кораб обратно в Мрежата. С този кораб ли? — Къде е умрял? — допълних аз. Според „Песните“, в кораба, на който Консула напуснал Хиперион, се била вселила личността на втория киборг на Джон Кийтс.
— Не мога да си спомня къде умря Консула — отвърна корабът. — Помня само, че умря и че аз се върнах тук. Предполагам, че това е било програмирано в командните ми банки по онова време.
— Имаш ли си име? — попитах аз, любопитен дали разговарям с ИИ личност на Кийтс.
— Не — рече корабът. — Просто кораб. — Отново последва нещо като пауза вместо обикновено мълчание. — Макар, струва ми се, да си спомням, че по едно време имах.
— Не беше ли Джон? — попитах аз. — Или Джони?
— Може и да е било — отвърна корабът. — Подробностите са забулени в мъгла.
— Защо е така? — настоях аз. — Защо паметта ти изневерява?
— Не, няма такова нещо — възрази корабът. — Доколкото мога да заключа, преди около двеста стандартни години се е случило някакво травматизиращо събитие, което е изтрило определени спомени, но оттогава насетне паметта и останалите ми способности са безупречни.
— Но не си спомняш събитието, нали? Травмата?
— Не — достатъчно жизнерадостно се съгласи корабът. — Струва ми се, че се е случило приблизително по същото време, когато умря Консула и аз се върнах на Хиперион, но не съм сигурен.
— А оттогава? — попитах аз. — Откакто си се върнал ли се криеш в тази кула?
— Да — отвърна корабът. — Известно време бях в Града на поетите, но по-голямата част от изминалите два местни века прекарах тук.
— Кой те доведе тук?
— Мартин Силенъс — отвърна корабът. — Поетът. Срещнали сте се с него по-рано днес.
— Нима знаеш за това? — удивих се аз.
— О, да — рече корабът. — Именно аз дадох на господин Силенъс данните за процеса и екзекуцията ви. Помогнах при подкупването на служебните лица и при пренасянето на спящото ви тяло тук.
— Как го направи? — Образът на този огромен архаичен кораб, разговарящ по телефона, бе прекалено абсурден, за да го възприема.
— Хиперион няма истинска инфосфера — отвърна корабът, — но аз наблюдавам всички свободни микровълнови и сателитни комуникации, както и някои „секретни“ фибро-оптични и мазерни ленти, в които съм успял да проникна.
— Значи шпионираш за стария поет?
— Да — призна корабът.
— А какво знаеш за плановете на стария поет по отношение на мен? — попитах го, като отново се обърнах към клавиатурата и започнах да свиря „Мелодия в сол“ на Бах.
— Господин Ендимион — обади се друг глас зад мен. Спрях да свиря и се обърнах. Беше А. Бетик, андроидът. Стоеше в началото на витата стълба.
— Господарят ми се разтревожи да не сте се загубили — каза той. — Дойдох да ви отведа обратно в кулата. Имате точно толкова време, колкото да се преоблечете за вечеря.
Свих рамене и се насочих към шахтата на стълбището. Преди да последвам синьокожия мъж надолу, се обърнах й казах по посока на скриващата се в мрак стая:
— Беше ми приятно да си поговоря с теб, Корабе.
— За мен също бе удоволствие, господин Ендимион — отвърна корабът. — Скоро ще се видим отново.
7.
Фотонните кораби „Балтазар“, „Мелхиор“ и „Гаспар“ са на цяла АЕ зад горящите орбитални гори и въпреки това намаляват скоростта си около неназованото слънце, когато майка командир Стоун позвънява на портала на каютата на отец-капитан де Соя, за да му съобщи, че куриерите са възкресени, но само единият е оцелял.
— От Мира ли е? — пита той, като се надява, че е така. Ватиканските куриери създават повече проблеми от военните.
Майка командир Стоун поклаща глава.
— И двамата са от Ватикана. И отец Гавронски, и оцелелият отец Вандрисе. И двамата са легионери на Христа.
Де Соя потиска въздишката си само с усилие на волята. Легионерите на Христа бяха изместили по-либералните йезуити от векове — влиянието им в Църквата бе започнало да се усилва един век преди Голямата грешка — и не беше тайна, че папата ги използва като ударни войски за трудни мисии в църковната йерархия.
— Много добре — казва де Соя. — Настройте вътрешното поле на едно g в нула-шест-четирийсет-пет часа. Приемете капитани Хърн и Буле на борда и им предайте моите поздрави. Моля, придружете ги до предната заседателна зала. Докато се съберем, ще бъда с Вандрисе.