Възможно е чипът в плочата да е запазил пълния текст на това, което съм написал тук… което ще напиша през идващите дни, ако съдбата ми ги дари… но истината е, че всъщност не ме интересува. Само десетината микропергаментови страници представляват интерес за мен всеки ден — примитивни, празни страници на сутринта, претъпкани, оцапани с мастило страници, пълни със ситния ми почерк всяка вечер.
Тогава Енея оживява за мен.
Но последната нощ — когато светлините в Шрьодингеровата ми котешка кутия бяха угаснали и нищо не ме отделяше от вселената освен статично-динамичната обвивка от замръзнала енергия и малкото шишенце цианид с цъкащия брояч, — последната нощ аз чух Енея да вика името ми. Седнах в абсолютния мрак, толкова уплашен и изпълнен с надежда, че дори заповядах да се включат светлините, сигурен, че все още сънувам, когато почувствах пръстите й да докосват бузата ми. Бяха нейните пръсти. Познавах ги, когато беше дете. Целувах ги, когато бе жена. Докосвах ги с устни, когато я отвеждаха от мен за последен път.
Пръстите й докосваха бузата ми. Дъхът й беше топъл и сладък до лицето ми. Устните й бяха топли до ъгълчето на устата ми.
— Тръгваме си оттук, Рол, скъпи мой — прошепна тя в мрака последната нощ. — Не скоро, но веднага щом свършиш историята ни. Веднага щом си я спомниш цялата и я разбереш.
Тогава протегнах ръка към нея, но топлината й се отдалечаваше. Когато светлините се включиха, яйцевидният ми свят беше пуст.
Признавам, че се разхождах назад-напред, докато не настъпи нормалното ми време за ставане. Най-силният ми страх през онези дни или месеци не беше смъртта — Енея ме бе научила как да поставям смъртта в перспектива, — а лудостта. Безумието щеше да ми открадне яснотата, паметта… Енея.
После видях нещо, което ме спря. Текстовата плоча беше активирана. Перото не лежеше на обичайното си място, а бе пъхнато зад калъфа на плочата, точно както Енея държеше писалката в дневника си по време на пътуванията ни след напускането на Земята. С треперещи пръсти рециклирах написаното предишния ден и активирах порта на принтера.
Появи се само една страница, изпълнена с ръкописни редове. Беше почеркът на Енея — познавах го отлично.
Това е повратен момент за мен. Или напълно съм полудял и всичко това няма никакво значение, или съм спасен и всичко има огромно значение.
Чета това, както и вие, с надежда за нормалността и спасението си, не на душата ми, а на съществото ми в подновената сигурност за нова среща — истинска среща, физическа среща — с онази, която си спомням и обичам повече от всички други.
60.
Рол, смятай това за послепис към спомените, които си написал до днес и които прочетох през нощта. Преди години, преди години… през онези последни три часа от съвместното ни пътуване, когато заедно с теб, скъпи мой Рол, и с милия спящ А. Бетик отлетяхме на югоизток към Талиезин Уест и към дългото ми чиракуване там, през онзи ден аз копнеех да ти разкажа всичко — сънищата, които ни показваха като любовници, за които ще пеят поетите, виденията на ужасни опасности, които ни очакват, сънищата за откриването на приятели, сънищата за смъртта на приятелите, неизбежността на неизразимата мъка, която ще се роди, неизбежността на невъобразимия, все още нероден триумф.
Не ти разказах нищо.
Спомняш ли си? Ние спахме по време на нашия полет. Колко странен е в това отношение животът… нашите последни часове насаме, този завършек на един от най-съкровените периоди от съвместния ни живот, краят на детството ми и началото на времето ни като равни, а ние прекарахме повечето от последните си минути в сън. На отделни кушетки. В това отношение животът е брутален… загубването на невъзвратими мигове сред разсейващи тривиалности.
Но ние бяхме уморени. Последните няколко дни бяха тежки.
Когато корабът започна да се спуска над югозападната пустиня към Талиезин Уест и към моя нов живот, аз взех една страница от изцапания си дневник — беше оцелял от водата и пламъците, докато повечето ми дрехи не можаха — и ти написах необмислено писмо. Ти спеше. Лицето ти бе притиснато до пластмасата на ускорителната кушетка и от устата ти течеше слюнка. Миглите ти бяха изгорели, както и веждите и косата на челото ти, и това те правеше да изглеждаш комично — клоун, изненадан по време на сън. (По-късно разговаряхме за клоуни, помниш ли, Рол? По време на одисеята ни при прокудените. Ти беше виждал клоуни в един цирк в Порт Романс като юноша; аз бях виждала клоуни в Джактаун по време на годишния панаир на Първите заселници.)
Мехлемът срещу изгаряне, с който буквално те бяхме наплескали, приличаше толкова много на грим на клоун — червено и бяло. Ти бе красив. Тогава те обичах. Обичах те и назад, и напред във времето. Обичах те извън границите на времето и пространството.