Написах писъмцето си припряно, натъпках го в онова, което бе останало от джоба на парцаливата ти риза, и те целунах съвсем леко по ъгълчето на устата, на място, което не беше изгорено или омазано със слюнка. Ти се размърда, но не се събуди. На следващия ден не спомена за писмото — и никога не спомена за него — и аз винаги съм се чудила дали си го намерил, дали е изпаднало от джоба, или е било изхвърлено непрочетено, когато си изхвърлял ризата си в Талиезин.
Думите бяха на баща ми. Написал ги е преди векове. После е умрял, бил е прероден — по образец — като личност на киборг и отново е умрял като човек. Но е продължил да живее като същина, личността му е бродила из метапространството и накрая е напуснал Хиперион заедно с Консула, в ДНК-спиралите на корабния ИИ. Последните думи, които е казал на майка ми, никога няма да станат известни, въпреки творческата волност на чичо Мартин в „Песните“. Но тези думи мама открила в текстовата си плоча, когато се събудила на сутринта след като той си тръгнал завинаги и тя пазеше оригиналната разпечатка до кпая на живота си. Аз знам… аз се промъквах в стаята и в Джактаун на Хиперион и четях припрения ръкопис върху пожълтелия пергамент поне веднъж седмично от двегодишна възраст.
Това бяха думите, които ти дадох с целувка в онзи последен час от последния ден на първото ни пътуване, мили мой Рол. Това са думите, които ще поискам от теб, когато се върна отново, когато завършиш историята и започне последното ни пътуване.
И така, Рол Ендимион, докато се срещнем отново в безумен екстаз на твоите страници, аз ти казвам сбогом…
Засега, моя любов, ти желая сладки сънища и мирен дъх.