Освен мен.
Ако четете това, вие почти със сигурност не четете каквото трябва. Но както с толкова много неща в живота ни, причината да правим нещо не е най-важното. Накрая остава самият факт на извършването му.
Откъде да започна? С нея ли? Тя е онази, за която искате да прочетете, и единственият човек в живота ми, когото искам да си спомням над всичко и всички други. Но навярно би трябвало да започна със събитията, които ме отведоха при нея, а после и дотук по пътя из тази галактика и извън нея.
Смятам да започна от началото — с първата ми смъртна присъда.
2.
Казвам се Рол ЕНДИМИОН. Малкото ми име се римува с Пол. Роден съм на Хиперион през 693 г.а.д.с. според местния ни календар, 3099 г.сл.Хр. по дохеджирското летоброене или — както отчитат времето повечето от нас през епохата на Мира — 247 г. след Падането.
Когато пътувах с Онази, която учи, казваха, че съм бил пастир, и това беше вярно. Почти. Семейството ми изкарваше прехраната си по полята и ливадите из най-отдалечените райони на континента Аквила, където отраснах, и като дете аз понякога се грижех за овцете. Спомням си онези спокойни нощи под осеяните със звезди небеса на Хиперион като приятно време. Когато станах на шестнайсет (по хиперионския календар), избягах от къщи и се записах войник в планетарната гвардия, контролирана от Мира. Изкарах три еднообразни години с неприятното изключение на четирите месеца, когато ме пратиха на ледения шелф на Нокътя, за да се бия с местното население по време на въстанието на Урсус. След като се уволних от планетарната гвардия, работих като крупие в едно казино на Деветте опашки, бях капитан на шлеп по горното течение на Канс в продължение на два дъждовни сезона, а после се обучавах за градинар в някои от именията в Клюна под ръководството на пейзажиста Аврол Хюм. Но „пастир“ трябва да е звучало по-добре за хронистите на Онази, която учи, когато настъпи време да се изброят предишните професии на най-близките й ученици. Самата дума „пастир“ носи в себе си прекрасно библейско звучене.
Не възразявам срещу това звание. Но в този разказ ще ме видите като пастир, чието стадо се състои от една безкрайно важна овца. И аз по-скоро я загубих, вместо да я намеря.
По времето, когато животът ми завинаги се промени и всъщност започна тази история, бях двайсет и седем годишен, висок за човек, роден на Хиперион, забележителен единствено с мазолестите си ръце и със страстта си към дяволитите идеи. Тогава работех като ловен водач в блатата над залива Тошахи, сто километра на север от Порт Романс. Вече бях понаучил малко нещо за секса и много за оръжията, лично бях открил силата на страстта в отношенията между мъжете и жените, бях се научил да използвам юмруците и скромния си ум, за да оцелея, бях любопитен за адски много неща и бях уверен единствено в това, че остатъкът от живота ми почти сигурно няма да ми предложи големи изненади.
Бях идиот.
По-голямата част от онова, което представлявах през есента на двайсет и осмата си година, може да се опише с отрицателни краски. Никога не бях напускал Хиперион и изобщо не си бях помислял, че мога да го сторя. Бях посещавал църковни катедрали, разбира се; дори в отдалечените райони, където беше избягало семейството ми след плячкосването на град Ендимион един век преди това, Мирът бе разпространил цивилизоващото си влияние — но не бях приел нито катехизиса, нито кръста. Бях се любил с жени, но никога не се бях влюбвал. Бях самоук и образованието ми изхождаше от книгите.
Не знаех нищо.
Така че, без много да му мисля, аз извърших постъпката, която щеше да ми донесе смъртна присъда и да постави началото на действителния ми живот.
Блатата над залива Тошахи са опасни и нездравословни, но стотици богати ловци ги посещават всяка година заради патиците, които спират там по пътя си.
Събудих четиримата „ловци“ час и половина преди зазоряване. Бях приготвил закуска от жамбон, препечен хляб и кафе, но дебелите бизнесмени мърмореха и проклинаха, докато я поглъщаха. Напомних им да проверят оръжието си: трима бяха със сачмени пушки, а четвъртият беше толкова глупав, че носеше древен енергомет. Докато мърмореха и ядяха, отидох зад колибата и поседях с Изи. Кучката усещаше, че отиваме на лов, и трябваше да я погаля, за да я успокоя.