— Затова ли андроидите са сини? — попитах аз.
— Не, сър — отвърна А. Бетик. — Сини сме, защото по времето на биопроизводството ми не е била известна синя човешка раса, а създателите ни са смятали за необходимо видимо да ни разграничат от хората.
— Не се ли смяташ за човек?
— Не, сър — рече той. — Смятам се за андроид. Усмихнах се на собствената си наивност.
— Ти все още си прислужник — казах аз. — Въпреки че робският труд на андроидите е забранен в цялата Хегемония още преди векове.
А. Бетик чакаше.
— Не искаш ли да си свободен? — попитах аз. — Да си независима, самостоятелна личност?
А. Бетик се приближи до леглото. Помислих си, че има намерение да седне, но той само сгъна и подреди ризата и панталоните, с които бях облечен преди това, сетне каза:
— Господин Ендимион, трябва да подчертая, че макар законите на Хегемонията да загинаха заедно със самата нея, вече от няколко века се смятам за свободна и независима личност.
— И все пак ти и другите тук тайно работите за господин Силенъс — настоях аз.
— Да, сър, но аз го правя по свой собствен избор. Създаден съм да служа на човечеството. Правя го добре. Работата ми доставя удоволствие.
— Значи си останал тук по своя собствена свободна воля — продължих да упорствам. А. Бетик кимна и кратко се усмихна.
— Да, доколкото някой от нас има свободна воля, сър. Въздъхнах и се оттласнах от прозореца. Навън вече беше съвсем тъмно. Предполагах, че отдавна вече би трябвало да са ме повикали при стария поет за вечеря.
— И ще останеш тук да се грижиш за стареца, докато не умре ли? — попитах аз.
— Не, сър — отвърна А. Бетик. — Не и ако се посъветват с мен по този въпрос. Спрях с вдигнати вежди.
— Наистина ли? И къде ще отидеш, ако се посъветват с теб по този въпрос?
— Ако решите да приемете мисията, която ви предложи господин Силенъс — отвърна синьокожият мъж, — ще избера да тръгна с вас.
Когато се изкачих по стълбите, открих, че горният етаж вече не е болнична стая: беше превърнат в трапезария. Порцелан, сребро и кристал блестяха под светлината на свещите. В двата края на масата имаше столове. Мартин Силенъс чакаше до отсрещния край, вече седнал.
Едва успях да позная стария поет. Сякаш през часовете, през които не го бях виждал, се беше подмладил с векове. От мумия с пергаментова кожа и хлътнали очи се бе превърнал в най-обикновен старец — и то гладен старец, ако се съдеше по погледа му. Когато приближих, забелязах фините системи и мониторни нишки да се вият под масата, но иначе илюзията за човек, върнат за живот от смъртта, бе почти съвършена.
— Този следобед ме завари в най-тежкото ми състояние, Рол Ендимион — изхриптя той. Гласът му пак беше дрезгав от старост, но много-по-мощен отпреди. — Все още се възстановявах от студения си сън. — Поетът ми посочи мястото в отсрещния край на масата.
— От криогенна сомния ли? — глупаво попитах аз, като разгънах ленената салфетка и я пуснах в скута си. Бяха изминали години, откакто не се бях хранил на маса с такава подредба — в деня, в който се уволних от планетарната гвардия, отидох право в най-реномирания ресторант в пристанищния град Гран Чако, разположен в южната част на полуострова на Нокътя, и поръчах най-добрата храна от менюто, което ми коства заплатата за последния месец. Но си струваше.
— Разбира се, че от шибаната криогенна сомния — отвърна старият поет. — Как иначе си мислиш, че прекарвам тези десетилетия? — Той отново се усмихна. — Трябват ми само няколко дни, за да набера скорост след размразяването. Не съм толкова млад, колкото бях някога.
— Ако не възразявате, че ви питам, сър — казах аз, — на колко години сте?
Поетът не ми обърна внимание и махна с ръка към чакащия встрани андроид — не А. Бетик, — който кимна към стълбището. Други андроиди мълчаливо започнаха да сервират. Напълниха чашата ми с вода. Наблюдавах как А. Бетик показва на поета бутилка вино, изчаква кимването на стареца и после изпълнява ритуала, като му предлага тапата и чаша, за да го опита. Мартин Силенъс завъртя отличното вино в устата си, преглътна и изсумтя. А. Бетик прие това за одобрение и наля чашите на двама ни.
Поднесоха ордьоврите. Бяха превъзходни.
Мартин Силенъс можеше да е на осем-деветстотин години и навярно беше най-старият жив човек, но имаше отличен апетит. Видях блясъка на съвършено белите му зъби и се зачудих дали са изкуствени челюсти или заместители, изработени от АРН-ист. Навярно второто.